Здравейте!
Пиша от нов профил, защото ме е страх и срам от това, което искам да споделя и не искам всички да ме разпознаят със стандартното ми име
Родих дъщеря си преди 3 месеца, но сякаш все още не съм изпитала онази всепоглъщаща, всеотдайна, умозамайваща и толкова красиво описвана майчина обич и инстинкти. Бебка е много чакано и искане дете, не е станала случайно и много усилия хвърлихме в насоката да имаме дете. Материалните й нужди са задоволени, доколкото финансите ни позволяват, което не е много, но е напълно достатъчно. Никога не съм я оставяла без надзор, не съм я оставяла да плаче, винаги съм откликвала на всичките й физиологични нужди... Но въпреки това, като я погледна, не се разтапям от умиление! Не ми се разтупва сърцето, не изпитвам това, което съм очаквала да изпитвам. Имам чувството, че съм емоционална дупка, не изпитвам нищо и не излъчвам нищо.
Тя е кротко дете и може дълго да си седи в леглото и да си гледка играчките... а аз не изпитвам дори нужда да си поиграя с нея. Когато се роди (беше тежко раждане, но това не ме оправдава) и като я погледнах далеч не забравих всички болки на мига, не се разтопих от умиление, не се разплаках. Чух я, че изплака и единствената ми мисъл беше "Свърши се с мъката!"
Мислех, че това е временно състояние и ще премине, но уви - вече 3 месеца! Чувствам се ужасно виновна пред нея и ме е страх да го споделя с който и да е от близките ми, защото съм убедена, че ще ме упрекнат сериозно и вероятно с право.
Не съм очаквала такова нещо от себе си, но е факт. Искам да попитам - това някаква душевна болест ли е, стрес ли, мислите ли, че ще премине, случвало ли се е на някоя от вас и най-вече: трябва ли да се обърна към специалист и бихте ли препоръчали такъв?
Много ме е срам!
Пиша от нов профил, защото ме е страх и срам от това, което искам да споделя и не искам всички да ме разпознаят със стандартното ми име
Родих дъщеря си преди 3 месеца, но сякаш все още не съм изпитала онази всепоглъщаща, всеотдайна, умозамайваща и толкова красиво описвана майчина обич и инстинкти. Бебка е много чакано и искане дете, не е станала случайно и много усилия хвърлихме в насоката да имаме дете. Материалните й нужди са задоволени, доколкото финансите ни позволяват, което не е много, но е напълно достатъчно. Никога не съм я оставяла без надзор, не съм я оставяла да плаче, винаги съм откликвала на всичките й физиологични нужди... Но въпреки това, като я погледна, не се разтапям от умиление! Не ми се разтупва сърцето, не изпитвам това, което съм очаквала да изпитвам. Имам чувството, че съм емоционална дупка, не изпитвам нищо и не излъчвам нищо.
Тя е кротко дете и може дълго да си седи в леглото и да си гледка играчките... а аз не изпитвам дори нужда да си поиграя с нея.
Когато се роди (беше тежко раждане, но това не ме оправдава) и като я погледнах далеч не забравих всички болки на мига, не се разтопих от умиление, не се разплаках. Чух я, че изплака и единствената ми мисъл беше "Свърши се с мъката!" Мислех, че това е временно състояние и ще премине, но уви - вече 3 месеца! Чувствам се ужасно виновна пред нея и ме е страх да го споделя с който и да е от близките ми, защото съм убедена, че ще ме упрекнат сериозно и вероятно с право.
Не съм очаквала такова нещо от себе си, но е факт. Искам да попитам - това някаква душевна болест ли е, стрес ли, мислите ли, че ще премине, случвало ли се е на някоя от вас и най-вече: трябва ли да се обърна към специалист и бихте ли препоръчали такъв?
Много ме е срам!
