При проблеми в брака ми реших да си дам време за да преосмисля отношенията с партньора си. С майка ми сме много близки, затова тя предложи да отида при тях. Имам момиченце на 2 и половина години и тя ме увери, че ще ми помага в отглеждането. И така, преместихме се при родителите ми, няколко седмици всичко беше добре, поуспокоих се, съпрлугът ми идва да ни види и започнахме с него да изглаждаме разногласията, които са главно в това, че той ме игнорира напълно като отделен човек-не говорим за нищо друго освен за детето, като се прибере е все уморен, сексът куца, за разговори и дума не може да става-не и различни от битовите. Аз откакто се е родила малката съм неработеща, така че контактите ми с други хора са сведени до минимум и имах нужда да си говорим, да бъдем партньори, не само родители. Но след като той се поуспокои че няма да го напусна интересът му се изразява пак основно до детето. Сега е и далече и това съвсем го отчуждава от нас.
Отделно от това в семейството на родителите ми започнаха проблеми с нашето идване-баща ми е много нервен човек и малката все му пречи нещо-ту много шум вдига, ту е много палава. Иска от нея да се държи като възрастен, а тя е само дете. Пуснах я на градина в техния град, записах шофьорски курсове, за да уплътня времето и да не им се пречкам в краката. Мъжа ми в това време трябва да довърши семейният ни дом, за който иначе все не остава време. И сега няма връщане назад, той е зает, аз съм платила за курса и трябва да го изкарам, детето е на градина и е хубаво да свикне с новата обстановка. Но вместо това да ме разтовари, ме натоварва допълнително-притеснявам се да не вдига шум, да не съм причина за проблеми между родителите ми-баща ми се чувства пренебрегнат когато майка се занимава с детето.
Чувствам се непрекъснато напрегната, много ми е тежко защото тяхното желание да ми помогнат не се покрива с физическите им възможности-вече са на възраст и не им е до гледане и помощ при отглеждане на дете. Разбирам, че аз съм виновна, но едва сега си преосмислям и променям очакванията към тях, и ми е много самотно и тъжно. Разчитах на мъжа си, но не намерих подкрепа в брака. Избягах от проблемите при тях с големи очаквания, но и тук не мога да намеря разбиране-обещават ми едно, а като дойде време да я гледат за 2 часа после има фасони. Разбира се, че не са длъжни, но според мен вината им е, че са ме подвели като са изявили желание да го направят. И сега, като съм предприела много стъпки така, че да е необходимо да изтърпя още месец-да тук, се чувствам ужасно сама. Отговорна за всяко едно решение свързано с нея и мен, а най-близките ми хора разбирам от постъпките им че не са до мен и то в един и същ момент. Нямам смелост да им кажа за разочарованието си от това-нито на мъжа ми, нито на родителите ми. Като че ли съм единствено и само аз отговорна за детенце, а това е страшно плашещо, когато до вчера съм вярвала в безрезервна подкрепа от две страни при това.
Знам, че много от вас са в това положение, но досега аз разчитах на тях. И сега имам чувство че живея съвсем сама и не мога да се доверя на никого. Много ми тежи това.
Може би сега всички вие ще наскачате да ми обяснявате каква глезла съм. Може би ще имате право. Исках само да споделя с някого, защото като го тая в себе си започва да ме задушава.
Отделно от това в семейството на родителите ми започнаха проблеми с нашето идване-баща ми е много нервен човек и малката все му пречи нещо-ту много шум вдига, ту е много палава. Иска от нея да се държи като възрастен, а тя е само дете. Пуснах я на градина в техния град, записах шофьорски курсове, за да уплътня времето и да не им се пречкам в краката. Мъжа ми в това време трябва да довърши семейният ни дом, за който иначе все не остава време. И сега няма връщане назад, той е зает, аз съм платила за курса и трябва да го изкарам, детето е на градина и е хубаво да свикне с новата обстановка. Но вместо това да ме разтовари, ме натоварва допълнително-притеснявам се да не вдига шум, да не съм причина за проблеми между родителите ми-баща ми се чувства пренебрегнат когато майка се занимава с детето.
Чувствам се непрекъснато напрегната, много ми е тежко защото тяхното желание да ми помогнат не се покрива с физическите им възможности-вече са на възраст и не им е до гледане и помощ при отглеждане на дете. Разбирам, че аз съм виновна, но едва сега си преосмислям и променям очакванията към тях, и ми е много самотно и тъжно. Разчитах на мъжа си, но не намерих подкрепа в брака. Избягах от проблемите при тях с големи очаквания, но и тук не мога да намеря разбиране-обещават ми едно, а като дойде време да я гледат за 2 часа после има фасони. Разбира се, че не са длъжни, но според мен вината им е, че са ме подвели като са изявили желание да го направят. И сега, като съм предприела много стъпки така, че да е необходимо да изтърпя още месец-да тук, се чувствам ужасно сама. Отговорна за всяко едно решение свързано с нея и мен, а най-близките ми хора разбирам от постъпките им че не са до мен и то в един и същ момент. Нямам смелост да им кажа за разочарованието си от това-нито на мъжа ми, нито на родителите ми. Като че ли съм единствено и само аз отговорна за детенце, а това е страшно плашещо, когато до вчера съм вярвала в безрезервна подкрепа от две страни при това.
Знам, че много от вас са в това положение, но досега аз разчитах на тях. И сега имам чувство че живея съвсем сама и не мога да се доверя на никого. Много ми тежи това.
Може би сега всички вие ще наскачате да ми обяснявате каква глезла съм. Може би ще имате право. Исках само да споделя с някого, защото като го тая в себе си започва да ме задушава.
За съжаление май сме сгрешили при избора си на спътник, но както е казано "Каквото сам си направиш, никой не може да ти направи". Лошото е,ч е страдат децата. Не знам как може да съм толкова слаба. Но все пак това е твоята тема. Пожелавам ти кураж и дано стане чудо, че мъжете да се осъзнаят, че до себе си имат хора, ане мебели. Което зависи иот нас самите, но докато намерим начина...
