Имам личностен проблем с малката:( Поне така започвам да си мисля. До годинка- годинка и половина бяхме най-страхотния тандем. Сега положението е много гадно.Първо мислех ,че е заради бременността ми, после, че е заради недоспиването покрай бебето, но вече не знам.Карам и се постоянно:( Дразня и се, както може да те дразни голям човек.На моменти чак си мисля...срам ме е да го кажа ...възможно ли е да не обичам детето си 
В същото време всички около мен (баби , дядовци, таткото, леля и) пърхат около нея и само ми повтарят колко е страхотно детето, колко е добричко и послушно. Караме се за обичайните неща- когато си прави оглушки, когато яде неща, които не бива( вчера лапна една бъркалка от земята и аз направо изтрещях)...онзи ден и обяснявах в асансьора как трябва да се слушаме и една жена отвори врата на етажа и започна :"нееее, не му се карайте, то е много добро дете" За първи път я виждаме, а и тя нас. Започвам да си мисля ,че съм някаква гад. Казват ,че съм много амбициозна спрямо малката-искам от нея да разбира неща , за които била малка.Ама тя разбира всичко. Говори като голям човек, прави връзки и асоциации като голямо дете.
Като цяло всичко това не би ме притеснявало , но усещам ,че помежду ни има напрежение дори когато сме в добри отношения. Като че ли тя все е нащрек дали няма да и се скарам за нещо, а аз все съм в очакване къде ще възникне проблем. И имам чувството,че не и е приятно да я гушкам .А понякога се насилва да се смее , за да ми се хареса, което много ме притеснява. В някои съвсем обикновени ситуации тя явно не успява да разчете реакцията ми и , за да разбере дали не и се сърдя ми казва:"мамо, я ми се усмихни".Много се страхувам да не би да не успея да изградя здрава връзка помежду ни, искам тя да може да споделя и да разчита на мен за всичко. Като че ли не съм така всеотдайна и състрадателна като другите майки.Като се удари понякога и казвам:аз казах ли ти...."или"ами защо не внимаваш..." вместо просто да я гушна.Гушкам я, но със забележка .Като че ли все гледам да я възпитавам, да я "правя" силна и независима , вместо просто да я обичам и да се забавлявам с нея.
Преди седмица бяхме в детски клуб на рожден ден и тя не искаше да влезе защото се страхуваше от батковците и каките дето ги забавляват.Аз я убеждавах, говорих, постепенно това се разрастна в караница и в крайна сметка тя започна да реве , аз да крещя и да и казвам неща като :"повече никъде няма да те водя, ще си стоиш вкъщи"и т.н.Бях бясна.Не мога да си обясня от какво всъщност.Може би че не е била достатъчно самостоятелна.После баща и я гушна, влезе с нея, постоя с нея и тя се отпусна.От това ме заболя още повече.Влязох и аз , тя ми каза пак "мамо , я ми се усмихни", а аз без да се усетя пак започнах с "възпитанието"-"няма да ти се усмихна , ти преди малко бла-бла..."Детето просто ме игнорира.Сега си давам сметка ,че тя е толкова мъничка , просто трябваше да и каже ок ,както искаш.Или да вляза с нея. Но на момента нещо в мен се запъва да стане точно така както аз го виждам.Случва се непрекъснато и по други поводи.Много ми е мъчно.А със това си нося вина и от както беше бебе- нощем след ядене ревеше много а аз и се карах- беше просто едно вързопче , а аз му крещях понякога с такава злоба,че се плаша от себе си. Беше и злояда, което ни вкарваше в ужасни пререкания. Сега с малкия съм мног, много по-търелива и добра . Не мога да го обичам повече.Просто е недупостимо.Казвам си ,че е така защото сега съм по-опитна и по-спокойна. И най-странното е ,че съм педагог- работила съм в детска градина и децата ме обожаваха.Никога не съм им повишила тон, а всички ме слушаха, имах подход,родителите ми казваха:благодаря , за това , което правиш с детето ми". Бях страхотна с тях, а със собственото си дете не могаЗащо? Защо усещам ,че съм в непрекъсната битка с нея?Защо се опитвам да я смачкам, когато искам да я уважавам?
Стана много дълго.Съжалявам, просто имах нужда да го излея някъде, а както казах около мен всички ми казват само "виж колко ти е страхотно детето", което само ме кара да се чувствам още по зле по отношенние на поведението си.
В същото време всички около мен (баби , дядовци, таткото, леля и) пърхат около нея и само ми повтарят колко е страхотно детето, колко е добричко и послушно. Караме се за обичайните неща- когато си прави оглушки, когато яде неща, които не бива( вчера лапна една бъркалка от земята и аз направо изтрещях)...онзи ден и обяснявах в асансьора как трябва да се слушаме и една жена отвори врата на етажа и започна :"нееее, не му се карайте, то е много добро дете" За първи път я виждаме, а и тя нас. Започвам да си мисля ,че съм някаква гад. Казват ,че съм много амбициозна спрямо малката-искам от нея да разбира неща , за които била малка.Ама тя разбира всичко. Говори като голям човек, прави връзки и асоциации като голямо дете. Като цяло всичко това не би ме притеснявало , но усещам ,че помежду ни има напрежение дори когато сме в добри отношения. Като че ли тя все е нащрек дали няма да и се скарам за нещо, а аз все съм в очакване къде ще възникне проблем. И имам чувството,че не и е приятно да я гушкам .А понякога се насилва да се смее , за да ми се хареса, което много ме притеснява. В някои съвсем обикновени ситуации тя явно не успява да разчете реакцията ми и , за да разбере дали не и се сърдя ми казва:"мамо, я ми се усмихни".Много се страхувам да не би да не успея да изградя здрава връзка помежду ни, искам тя да може да споделя и да разчита на мен за всичко. Като че ли не съм така всеотдайна и състрадателна като другите майки.Като се удари понякога и казвам:аз казах ли ти...."или"ами защо не внимаваш..." вместо просто да я гушна.Гушкам я, но със забележка .Като че ли все гледам да я възпитавам, да я "правя" силна и независима , вместо просто да я обичам и да се забавлявам с нея.
Преди седмица бяхме в детски клуб на рожден ден и тя не искаше да влезе защото се страхуваше от батковците и каките дето ги забавляват.Аз я убеждавах, говорих, постепенно това се разрастна в караница и в крайна сметка тя започна да реве , аз да крещя и да и казвам неща като :"повече никъде няма да те водя, ще си стоиш вкъщи"и т.н.Бях бясна.Не мога да си обясня от какво всъщност.Може би че не е била достатъчно самостоятелна.После баща и я гушна, влезе с нея, постоя с нея и тя се отпусна.От това ме заболя още повече.Влязох и аз , тя ми каза пак "мамо , я ми се усмихни", а аз без да се усетя пак започнах с "възпитанието"-"няма да ти се усмихна , ти преди малко бла-бла..."Детето просто ме игнорира.Сега си давам сметка ,че тя е толкова мъничка , просто трябваше да и каже ок ,както искаш.Или да вляза с нея. Но на момента нещо в мен се запъва да стане точно така както аз го виждам.Случва се непрекъснато и по други поводи.Много ми е мъчно.А със това си нося вина и от както беше бебе- нощем след ядене ревеше много а аз и се карах- беше просто едно вързопче , а аз му крещях понякога с такава злоба,че се плаша от себе си. Беше и злояда, което ни вкарваше в ужасни пререкания. Сега с малкия съм мног, много по-търелива и добра . Не мога да го обичам повече.Просто е недупостимо.Казвам си ,че е така защото сега съм по-опитна и по-спокойна. И най-странното е ,че съм педагог- работила съм в детска градина и децата ме обожаваха.Никога не съм им повишила тон, а всички ме слушаха, имах подход,родителите ми казваха:благодаря , за това , което правиш с детето ми". Бях страхотна с тях, а със собственото си дете не мога
Защо? Защо усещам ,че съм в непрекъсната битка с нея?Защо се опитвам да я смачкам, когато искам да я уважавам? Стана много дълго.Съжалявам, просто имах нужда да го излея някъде, а както казах около мен всички ми казват само "виж колко ти е страхотно детето", което само ме кара да се чувствам още по зле по отношенние на поведението си.
Аз също осъзнавах къде греша, но бях безсилна да променя нещо. Естествената промяна настъпи, когато се върнах на работа. Постепенно се успокоих и отношенията ни станаха много по-качествени и по-близки от всякога.
Разбирам те , имала съм подобни моменти ... не съм била толкова крайна , но и аз нямам търпение 
Баща му примерно в ситуация в която аз вече ще избухна и ми идва да го хвана за яката и да го прибера , реагира по съвсем друг начин - кляка при него , говори му като на голям ... 
, които от първия ден отглеждам сама. Старая се да съм добра майка , да обяснявам , да не повишавам тон , да съм усмихната , изобщо да съм всичко ,което според мен е добро и важно за децата ми.И знаеш ли в един момент , усетих ,че аз започвам да им правя неуместни забележки, даже излишни 
и бях толкова емоционално изхабена , че вече нямаше какво да им дам. Те от своя страна започнаха да търсят внимание от другите , баща им , баби ,дядовци и т.н. и аз се депресирах съвсем. Минах през същия като теб етап в който смятах ,че не съм добра майка , че децата ми предпочитат другите пред мен ... Тогава започнах да ги оставям за по няколко часа на някоя от бабите , а аз излизах.Отдавах се на любими неща , които ме разтоварват.Децата са си деца и си искат своето , но ние не сме машини и имаме нужда от почивка. Да гледам децата си сама, беше мое решение , не за да се направя героиня в мирно време , а защото прецених ,че само аз мога да им отстоявам режима които им изградихоще в самото начало.Всички знаем какво се случва когато бабите гледат децата ( поне при нас е така) , става "волна програма 
. Но поне два пъти месечно ги оставям за по 2-3 дни и така си почивам. Трябва да жалим себе си за да сме полезни на децата си. 
. Аз също има ситуации, в които си казвам, че не съм добра майка, щом се карам. Това е защото сме по цял ден заедно и се изнерваме повечко. Може би трябва да възприемаш по-спокойно нещата и да си давате почивка,т.е. от време на време да релаксирате само с таткото 
но сигурно ще ги вземе колкото моята 
и една нощ не са се делили от мен. 
