Като цяло всичко това не би ме притеснявало , но усещам ,че помежду ни има напрежение дори когато сме в добри отношения. Като че ли тя все е нащрек дали няма да и се скарам за нещо, а аз все съм в очакване къде ще възникне проблем. И имам чувството,че не и е приятно да я гушкам .А понякога се насилва да се смее , за да ми се хареса, което много ме притеснява. В някои съвсем обикновени ситуации тя явно не успява да разчете реакцията ми и , за да разбере дали не и се сърдя ми казва:"мамо, я ми се усмихни".Много се страхувам да не би да не успея да изградя здрава връзка помежду ни, искам тя да може да споделя и да разчита на мен за всичко. Като че ли не съм така всеотдайна и състрадателна като другите майки.Като се удари понякога и казвам:аз казах ли ти...."или"ами защо не внимаваш..." вместо просто да я гушна.Гушкам я, но със забележка .Като че ли все гледам да я възпитавам, да я "правя" силна и независима , вместо просто да я обичам и да се забавлявам с нея.
Преди седмица бяхме в детски клуб на рожден ден и тя не искаше да влезе защото се страхуваше от батковците и каките дето ги забавляват.Аз я убеждавах, говорих, постепенно това се разрастна в караница и в крайна сметка тя започна да реве , аз да крещя и да и казвам неща като :"повече никъде няма да те водя, ще си стоиш вкъщи"и т.н.Бях бясна.Не мога да си обясня от какво всъщност.Може би че не е била достатъчно самостоятелна.После баща и я гушна, влезе с нея, постоя с нея и тя се отпусна.От това ме заболя още повече.Влязох и аз , тя ми каза пак "мамо , я ми се усмихни", а аз без да се усетя пак започнах с "възпитанието"-"няма да ти се усмихна , ти преди малко бла-бла..."Детето просто ме игнорира.Сега си давам сметка ,че тя е толкова мъничка , просто трябваше да и каже ок ,както искаш.Или да вляза с нея. Но на момента нещо в мен се запъва да стане точно така както аз го виждам.Случва се непрекъснато и по други поводи.Много ми е мъчно.А със това си нося вина и от както беше бебе- нощем след ядене ревеше много а аз и се карах- беше просто едно вързопче , а аз му крещях понякога с такава злоба,че се плаша от себе си. Беше и злояда, което ни вкарваше в ужасни пререкания. Сега с малкия съм мног, много по-търелива и добра . Не мога да го обичам повече.Просто е недупостимо.Казвам си ,че е така защото сега съм по-опитна и по-спокойна. И най-странното е ,че съм педагог- работила съм в детска градина и децата ме обожаваха.Никога не съм им повишила тон, а всички ме слушаха, имах подход,родителите ми казваха:благодаря , за това , което правиш с детето ми". Бях страхотна с тях, а със собственото си дете не мога Защо? Защо усещам ,че съм в непрекъсната битка с нея?Защо се опитвам да я смачкам, когато искам да я уважавам?
Стана много дълго.Съжалявам, просто имах нужда да го излея някъде, а както казах около мен всички ми казват само "виж колко ти е страхотно детето", което само ме кара да се чувствам още по зле по отношенние на поведението си.