Кога започнахте да спите отново нормално

Роси, аз започнах да заспивам чак след като започнах работа, а това се случи три месеца след загубата. Заспивах по-лесно защото ставах рано, но от кошмарите не можах да избягам. Дълго време си будех нощем...

Ще напиша същото като Angela - заради черните мисли се върнах бързо на работа, за да се чувствам заета с нещо конструктивно, вместо да се самосъжалявам. След като ме изписаха от болница си стоях само седмица в къщи и се чувствах бездейна и ненужна ...
Не се тормози заради въпросите на околните - аз се примирих с факта, че е нормално да питат.
Не съм имала кошмари - мисля си, че аз се помирих със себе си и се примирих със загубата.

Ако можех да заспя и да се събудя отново, когато има за какво да се живее.
 

Първо искам да ти кажа че съжалявам за загубата ти.

Лично аз нормално започнах да спя след година ,но и до днес много често цялата картинка ми минава пред очите като филм и понякога ми е много трудно да заспя.А що се отнася до хората ,които питат и то най вече въпроса е -"На колко годинки станахте?Аз с болка отговарям на 7год.,защото не мисля ,че трябва на всеки да разказвам какво ми се е случило и по добре е да ги излъжа че Вики е на 7 години вече ,от колкото да им обясна .Така ,че мила rosiii ,просто се научаваш да живееш или по точно да съществуваш в някаква лъжа или филм.
Много е трудно и много боли,сърцето кърви но...............................

Пожелавам ти да намериш сили да живееш и много скоро едно малко слънчице да те зарадва.
 

 Ох.... какво да ти кажа мила.
Съгласна съм с  Angela и Incandescent. Когато се прибрах в къщи от болницата се чувствах меко казано СМАЗАНА. Мислите ми бяха само в току що преживяната загуба на най-очакваното и обичано мъничко човече. Ръцете ми бяха празни!   Можех единствено да се ровя в съзнанието си за причина и да си задавам хиляди въпроси. Чувствах се не намясто и т.н. и т.н. ...................В един момент осъзнах, че дните и нощите ми са се превърнали просто в едно вегетиране. Нищо друго не ме интересуваше освен "нашия форум" и постоянното ми ровене в интернет.
Аз не живеех............а просто съществувах.!!!!!!!!!!!!!!!!!!
Докато не разбрах, че единственото, което може да ме спаси от това опасно състояние е - РАБОТАТА.
Та, моят съвет към теб е "Започни да работиш, колкото се може по-скоро и това ще ти върне съня, а и самата теб!!!!!!!!!!"
Успех, мила. Искрено ти го желая....  

Мила Роси,Много съжалявам за загубата ти.
АЗ изгубих бебето си преди 3 мес.,но съня още не идва.Нито кошмарите са спрели.Може би защото
всичко което се случи е постоянно пред очите ми и нямам покой.Пожелавам ти много сили и кураж.

Аз спях...което все още ми изглежда странно. Има си обаче причина. Пиех Парлодел за спиране на кърмата в продължение на месец и повече и от него много ми падаше кръвното и можех да заспя навсякъде и по всяко време. Обаче се стисках да не заспивам пред деня,седях вечер до късно,само и само да съм сигурна,че ще заспя... Когато обаче ми се случеше да се събудя,беше истински ад... веднага мислите ми се връщаха към случилото се,започвах да плача и естествено,мъжо също се събуждаше и почваше да ме успокоява... Обикновено се събуждах сутрин много рано. Не знам това колко време продължи,но със сигурност поне до към третия месец. После и други проблеми ми се струпаха на главата,а и някак свикнах с болката и ако ми се случи да се събудя,рядко плача,повече си мисля и си тъгувам... Откак почнах работа се уморявам достатъчно и спя много добре. Обаче ми е празно...толкова празно...
И на мен все още ми се случва да ме питат хора,които не са ме виждали отдавна,а знаят,че съм била бременна. Отговарям им просто "Нямаме бебе" и сменям темата. Не искам да давам повече обяснения на никого. Това и на мен ми беше много трудно в началото. Първите седмици щом видех някой познат,знаех какво ще ме попита,и още преди да ме попита очите ми се пълнеха. Наложих си и сега го казвам без да влагам грам емоция. Заключих болката вътре в мен. За това говоря само с мъжа ми , с най-близките ми приятели и с момичетата от форума. Като кажа на някой,че контактувам с момичета,преминали през същото,и ми казват да съм престанела,защото така само съм била задълбавала. А истината е,че тук намерих много подкрепа, преминалите през това могат най-добре да разбрат болката ти,и ако сега съм отново на краката си, в много голяма степен е благодарение на подкрепата,която намерих тук. За което много много благодаря,мили мои
 Мила Роси,пиши и споделяй... Ще мине време и ще се поуспокоиш. Но винаги ще те боли. Дано бързо се възстановиш и скоро пак забременееш.  Горе главата,мила. Ще дойдат и по-добри дни...само трябва да повярваш...

Аз май никога няма да мога да спя спокойно.
Всяка вечер заспивам с тази мисъл,за случилото се ,за това как не съм успяла да го предотвратя,къде сбърках....
Незнам дали някога ще мине!

Ники, 1000 % съвпадение. Подписвам се под всичко написано от теб.
 

Май при повечето от нас въпросът със съня стои по едни и същ начин. В началото не можех да спя до 3-4 през нощта. През деня ми се спеше, но не смеех, защото това значеше изобщо да не спя през нощта. Мина време /не помня точно колко, но повече от месец/ и започнах да спя. Кошмари с предното раждане сънувам и досега. Но към тях се прибавиха  и тези от последния път. Сънувам наистина често. Само дето в съня ми децата ми оживяват. Вече мина месец от както второто ми ангелче си замина . Още не мога да спя. Добре че е форумът.
 А за другото - аз още не мога да свикна спокойно да обяснявам на познати какво се е случило. Често става така - видя отдалеч познат и се правя че не съм го забелязала и бързам да избегна срещата с него - само и само да не ме пита за това.

Ники и аз съм 100000000000000000% като теб. Едва ли щях да го напиша по-добре!   

Светле,и аз съм така,като видя познат се чудя как да го заобиколя.А сега от два дни съм на работа ,и кой разбрал ,кой не разбрал всички се изредиха да ме питат момче ли имам или момиче.Като влезе някой колега в офиса,сърцето ми се свива и не знам накъде да погледна ,за да не ме питат.Първия ден горе долу се държах,но вчера след поредните въпроси ,се затворих в една стая,и стоях там час два докато се наплача.Като си помисля за понеделник и чак не ми се тръгва на работа.

Миличка мерри....дано не работиш в много голям офис. В един момент в крайна сметка трябва всички да разберат и просто да те оставят на мира... Не мога да ги разбера тия хора...като виждат мъката в очите ти,като не си се похвалила и не си почерпила,като се връщаш толкова бързо на работа,не си ли мислят,че е възможно и нещо лошо да се е случило? Понякога няма грам тактичност в хората...ужас... Бъди силна,мила,да преодолееш този тежък момент. Най-много още няколко дни,после се надявам да "знаят" всички и просто да започнат да си вършат работата,а не да се ровят в раната ти...

Истината е, че никога няма да бъде същото... С течение на времето може да започнеш да заспиваш, но в подсъзнанието ти винаги ще присъства кошмарът, който си изживяла и ще се връща в сънищата. Поне при мен все още е така. Незнам дали някога ще се променят нещата. На всички искам да кажа, че с идването на Лъчи в живота ми, чак сега започнах да заспивам без да усетя как съм заспала, без мисли... Мисля, че затова Господ ми го прати такъв глезан и гушко-непослушко. И като ми вземе силичките през деня, после ща не ща заспивам. Пожелавам от сърце на всяка една от вас такъв "лек"

мерри, абсолютно те разбирам, при мен като се случи, съпругът ми се обади на една колежка и тя се постара всички да разберат, за да не ме питат после. Но винаги има неразбрали... и досега...
Да не говоря, че една позната (майка), която знае, че съм загубила втората си дъщеря, ме видя с количката и бебето, въпреки опитите ми да се правя, че не съм я видяла, най-нагло ме погледна в очите и ме попита - "А каката къде е?"