Въпрос за тези, които плачат

тандори,кажи
в какъв смисъл ни дели-нас и децата ни или нас и останалите в бг?
аз ли4но съм от онези сълзливите и емоционалните и се вълнувам,когато гледам дори някой истори4ески филм 
тръпки ме побиват дори и от спортните победи на българи..
е ми да!оби4ам България..
защо тази България ве4е я няма-защото нас ни няма!защото сме дале4е от нея,защото децата ни ще растат в Другата България...
защо пла4а-защото когато оби4аш нещо и не можешп да го имаш или усещаш 4е ве4е няма нищо друго освен спомен..  си е тъжно..
националното самосъзнанието 4е си Българин+доза сантименталност= 
 

плача, не заради изгубената България като държава, не за неусъществените мечти там.
плача за 26 години спомени, за близките и истинските ми приятели. за природата.
лошото е , че почвам да плача и ако остана повече от 2 месеца.
ужасява ме мисълта, ако трябва да остана завинаги там в ситуацята,  която е в момента.
отдавна съм се примирила, че децата ми няма да са българи. все ми се иска да я опознаят от хубавите й страни- тези, които ми липсват, за които плача.

Плача поради всичките от теб иzброени причини. Плача, zащото БГ е в сърцето ми; zащото обичам народната ни муzика; zащото съм zавършила муz. училище, а там се учеше и пееше нар. муzика; zащото майка ми пее във фолклорен ансамбъл и често съм ходила с нея на концерти... и пр. и пр. причини много...
Плача, zащото я обичам 

Янис е в момента в БГ и майка ми го е zаписала на нар. пеене - учителката ходи 2 пъти в седмицата в градината и докато другите деца спят, моичкият раzкършва глас  Научил е 2 песнички и дори ги е пял (zа първи път, жалко че не бях там  ) на сцена.
Иска ми се да го науча да свири на кавал, но zа жалост... мога само на флейта 




Ето тук има още. 
 

Щото ми е мило за БГ - заради хубавите спомени от там. За щастие има и такива 
Иначе си плаша за кво ли не - от как забременях 1я път и съм се разлигавила много. Васко Найденов също ме разплаква. Ама повечето днешни "звезди " - НЕ.
За детето ми не ми е мъчно, защото за него БГ няма и няма да има никога същата стойност като за мен. Но нямам причини да го лишавам от общуване с БГ в достатъчна степен, колкото да опознае моята родина до задоволителна степен  . За тази цел ще направя всичко възможно да научи езика, четмо и писмо българско. Останалото оставям на него да реши. Ако му хареса и пожелае да живее там няма да го спра 

аз винаги си рева на химна, без значение къде съм

още си спомням как след 2 месеца в Дания мъжът ми купи БГ вино (за съжаление беше буклук) и как танцувах с бутилката
страдах 7 месеца, а носталгията ми се изпари още в самолета към София (когато нашите хора тръгнаха да слизат преди самолетът да екацнал), а на летището вече хич я нямаше (по причина на някои хорица - да чакам сама с малко дете багаж 2 часа, и за три полета да има точно 2 колички, в най-голямата жега да няма климатик, все екстри)

иначе се старая да съм трезвомислеща  - БГ ми е дала много и си я обичам, такава каквато беше, а не каквато е сега, обичах София, сега я мразя, обичах Банско - сега не искам да ходя там, искам да ми остане хубав споменът от величествената планина, обичах морето, сега бих отишла там само през юни, когато е малко по-чисто и то може би само на Албена и пак не бих влязла в морето, като знам какво се изсипва там

плача при  срещата с майка ми, сестра ми и децата и - второто се роди,когато нас вече ни нямаше там, много тъжно
останаха ни малко приятели за съжаление, другото вече са познати
детето вече е голямо, хем му харесва тук, хем му е мъчно за приятелчетата в БГ, но пък расте с широк мироглед

живеем с БГ традиции - баба Марта, Трифон Зарезан, нашия си Великден с шарени яйца и козунак, банички с късмети (за съжаление тук шарани няма за Никулден, та караме на сьомга)като и приятелите и познатите ни тук са винаги информирани за какво иде реч
не подминаваме и тукашните традиции, особено ако става въпрос на нещо кулинарно

нещо объркано стана, ама така го чувствам

плача единствено от носталгия.. и по точно от детските си спомени.... ...все пак корените са си корени 

Това е единствената причина .

Плача често тук, когато си спомня zа България, когато видя снимки от там, когато чуя "Тракийска сЮита" и "Когато бях овчарче" когато говоря дълго с приятелите ми, когато пиша писмо на баба ми и дядо, когато си припомням всичките игри, училището, ходенето по морета и песните, които пеехме по купоните.
Когато се прибера в България zапочвам да си търся билета zа връщане най_късно след седмица .
Като се zамисля май плача zаради отминалите ми години, а не толкова zа страната.

пла4а, май взе да се слу4ва все по-4есто, тъй като станаха пове4е от 3 години, откак си бях там. Мъ4но ми е за близките, за приятелите, за детството ми, за морето /въпреки 4е тук съм на брега на океана/, за Бургас ... за спомените ми от летата, прекарвани на село, за това 4е синът ми по4ти не познава родителите ми, сестра ми и братов4ед си.
Ами, ето за това пла4а ...

Не zнам zащо плача.
Сега ме караш да се zамисля.
Още в България си бях такава ревлива.
Имам един много ярък детски спомен. На Роженския събор сме, аz съм някъде 2,3 годишна. Облякоха ми родопска носия, бодеше ужасно. Правеха ни снимки с други деца, пак в носии.
По едно време тръгнаха 100те каба гайди да се спускат от хълма надолу.
Побиха ме тръпки. Тогава...
Сега докато пиша пак съм настръхнала.
Има нещо еzическо, нещо иzконно в таzи муzика. Кара ме да се иzправя на нокти.
Сигурно zащото това е моята България. В сърцето ми. Която никой друг не поzнава, така както аz.
Не zнам дали моите деца ще могат някога да я почувстват така, както аz. Опитвам се да им помогна по тоzи път. Дали ще успея, не zнам. Поне се надявам тайно те сами да намерят някога своята България

Тандури 

zащото не мога да се върна във времето наzад, zащото не мога да върна времето наzад и zащот ос нищо не мога да повлияя на настоящето 

Защото миналото ми е свързано с България, всичките ми хубави спомени, приятни преживявания, все неща, които няма да се върнат, нито ще се повторят.
По-скоро, може да се каже, че плача за това, че колелото се върти, а ние остаряваме...

Защото Бг не е това, което бих искала да е. И даже не се доближава, откъдето и да го погледнеш.

Не плача за миналото.  И то не е такова каквото би ми се искало, но да го оплаквам, няма смисъл.

плаках докато ви 4етях
а ина4е си поплаквам защото имам много хубави спомени и знам 4е няма да се върне времето назад . ..
 .. не страдам от това 4е дъщеря ми няма да бъде " българка " защото още от сега и харесват народните ни песни .. в краина сметка ще се опитам да я възпитам така 4е да оби4а българското .. пък каквото стане

Сега тези от вас, които ме мислят за безчувствено страшилище, ще се изплашат.

Аз съм от ревлите. Рева за най-малкото нещо. Рева дори и когато няма причина. Рева дори и от позитивни чувства.

А за България.... Рева когато си спомням. Имам силна носталгия и с годините носталгията ми става все по-силна. Преди години националната ми гордост не беше толкова изразена. Но с възрастта човек омъдрява и започва да се чувства повече българин от еди какво си. Незнам аз каква българка съм, но знам, че ми пука за тази страна, за това, което става в нея и с нея, за малкото приятели, които имам там. Пука ми и за гадните и страни. Затова и критикувам България! Защото ми пука за нея. Последно се разревах на химна при приемането ни в ЕО, химнът, който пуснаха в полунощ на 31.12. Ревах като малко дете. А не че толкова се радвах за ЕО. На химнът по официални поводи редовно прохълцвам. Сълзливите ми жлези са много развити 
Аз в Бг. имам цял един живот. Нищо че на години е кратък. В България бих се върнала да живея, само да не ме беше толкова страх (за момента). България е моето начало, там където аз се оформих като човек, началото, което до ден днешен държи влага в мен и ме кара да се чувствам горда с това.
Та пак в темата да вляза - плача когато си спомням уникални моменти, когато изпитвам болезнената липса на приятели ( а те са отдавна вече извън Б-я), когато слушам " Ден след ден" на Подуене Блус Бенд, когато си мисля за вкъщи - моят дом, който в момента е празен. Детската ми стая е все още така както я оставих на 14 години. Тетрадките ми от училище подредени, детските ми дрехи, списанията Браво, касети с музика. Като музей на спомените е за мен.
С нетърпение чакам да отидем дори и за 20 дни това лято!

А химнът го знам наизуст