Отдавна поглеждам във форума, но все не се осмелявам да пиша. Омъжена съм за прекрасен човек. Той е на 25г, заедно сме от 6г. Винаги съм подозирала, че е осиновен, а скоро се намериха "доброжелатели" да го потвърдят. Това никога не ме е притеснявало, аз го обичам повече от всичко. Но не мога да се преборя с емоционалните му проблеми. Лутам се и търся верния път. Неговите осиновители /за мен негови родители/ са се погрижили да го отгледат и изучат, но....те са най-студените хора, които съм виждала. Не го питат как е, не му показват любовта си или уважението, което заслужава, никога не си споделят като между дете и родители. На практика те не го познават. Ужасно себични, постоянно го дърпат да решава техни лични спорове, манипулират го, а после го захвърлят. Често пъти при скандали е имало реплики „ Аз деца нямам, нямала съм и няма да имам” или „Кажи му ти коя си” и т.н. Никой не му е казал, че е осиновен, но в малкото случаи, когато сме говорили с половин уста, той ми е казвал, че евентуалното осиновяване не го притеснява, а това усещане, че не са го искали. Той смята, че баба му и дядо му са принудили родителите му да го осиновят. Странно, но "доброжелателите" ми казаха същото. Дядо му и баба му го обичат до полуда. Целият им свят се върти около него, но родителите му......Години наред се борех с последиците от липсата на любов. Не показваше чувствата си, не споделяше нищо, когато имаше проблем - за него мълчанието беше идеално решение, неувереността, подценяването. Бяха му втълпили, че им е длъжен с нещо, че нищо не става от него, че е некъдърник, глупак и т.н. А в същност е най-чудесния човек, когото познавам. До голяма степен успяхме да се справим с повечето от посочените проблеми с изключение на един - вечния стремеж да им се харесва и доказва. Когато ходим на гости той постоянно им разказва за успехите си, толкова е разгорещен, а никой не му обръща внимание, никой дори не го е питал. Когато после погледна в очите му - такава мъка и тъга - иде ми да ги убия! Той дори ги лъже, че получава по-голяма заплата - пак нищо. Измисля хиляди неща само и само да получи одобрение и после се оттегля съкрушен след поредния неуспешен опит. После дни наред не излиза от черупката си. Голяма мъка ми е. Не мога повече да гледам това. Не съм му казала, че е осиновен, защото виждам, че въпреки подозренията си, той си заравя главата в пясъка. Търси несъществуващи прилики и т.н. Той знае или поне усеща всичко, но явно още не е готов да го приеме. Не искам да насилвам ситуацията, той сам ще реши дали е готов и кога ще потърси отговорите. Но как да го накарам да спре с тези илюзии за "потупване по рамото"! Нали вече има мен - една винаги подкрепяща го и обичаща жена - защо продължава да се измъчва! От мен получава даже в излишък нужното одобрение и любов. Не мога вече да гледам как се съсипва! Аз нямам право да му разкрия истината, никой освен родителите му няма право! Извинете за обърканото писмо.
Накрая : Дълбоко уважавам хората, решили да осиновят дете. Прекланям се пред смелостта им и любовта им към дечицата си!