Със съпруга ми четем книгата на Нанси Вериер и вчера обсъждахме нкои неща, мислите за които не ни дават мира. Може би прекалено търся и се вглеждам в нещат, но преди да подадем документите и двамата искаме да сме сигурни, че бихме се справили със задачат да бъдем родители на осиновено детенце.
Това, което е впечатлило съпруга ми е изказаната в книгата теза, че някои деца така и не приемат осиновителите за родители, а по-скоро за някой, който се грижи за тях. Той се притеснява, че аз имам твърде големи очаквания от детето и това да стана майка, с което съм съгласна донякъде.
Четейки тук из форума оставам с впечатлението, че всички осиновени деца приемат вас осиновителите за родители, но предполагам, че има и такива(може би не в този форум), които са се сблъскали с проблемите да бъдат само обгрижващи. A ако нашето дете има пробле с това, да ни припознае за родители? бебешкия период е ясен, но след това? Колкото и да го обичаме и да сме готови да му помогнем ако то не ни позволи какъв би бил живота му?
За мен единствения начин да стана майка е осиновяването, но дали не постъпваме егоистично, защото може с този акт да съсипем живота на едно дете, а донякъде и нашия.
Моля, ако имате съвети, мисли, преживявания свързани с темата споделете ги, имам нужда от кураж!