Много ми е трудно да пиша. Дори не знам как и откъде да започна. Дори не знам защо изобщо го правя, със сигурност ще получа повече
упреци отколкото помощ. И въпреки всичко пиша, сигурно защото съм мазохистка или пък защото нямам сили да го кажа на когото и
където трябва.
Аз съм на 30, имам прекрасен брак и детенце на 3. Получачвала съм и получавам толкова много любов и подкрепа от съпруга си,
че чак няма как да я опиша. Той живее живота си заради нас. Омъжена съм от 4 години, познаваме се от 5 и през цялото това време
не сме имали нито един сериозен конфликт, единствено редки дребни недоразумения, но тях ги има във всеки брак. Дори не си заслужава
да се пише за тях. През тези 5 години съм получавала и получавам това внимание и разбиране от съпруга си, за което всяка една жена
мечтае да получи от любимия човек. И съм отвръщала със същото. Но не съм щастлива. Звучи абсурдно. Не само звучи, то е абсурдно.
Какво повече мога да искам от живота си?
Историята има своето начало, аз започнах от средата.
Бях на 22, свободна, независима, търсеща. Вечерите, в които не ми се излизаше, не ми се спеше, в които имах свободно време
прекарвах пред компютъра. Пишейки си с много и различни хора, някои от които в последствие станаха мои приятели. Но нищо повече.
Никога не съм търсила и искала виртуална връзка, винаги съм предпочитала реалния контакт. Никога не съм разбирала онези хора, които
безпаметно се влюбваха във виртуалния човек, а не в реалния. И живееха единствено за да включат компютъра и напишат "Обичам те!"
Докато не станах една от тях. Дори не знам как стана. Вече дори и не помня. Просто случайно се запознах с един млад мъж и близо
една година си пишехме за какво ли не. Бих казала, че бяхме само приятели, поне първите месеци. Доста дълго продължи илюзията,
че искам да сме само приятели. Докато един ден не се събудих влюбена до уши и още толкова нещастна. Защото той беше женен. Знаех
това от самото начало, той никога не го е крил от мен. Една година след като се запознахме той сподели, че ще става баща. И беше едновременно
щастлив и нещастен, защото любовта си беше отишла. И защото вече беше загубил едно бебе и пукнатината в 6 годишния му брак беше
станала още по-голяма. Защото най-накрая се беше осмелил да признае пред себе си и пред семейството си, че всичко е свършило. Че
е съпруг по документи и партньор в леглото по задължение. Няма да се правя на светица и да крия, че аз имах основно участие в
разпадащият се брак. Но и двамата знаехме, че нямаме шанс. Той нямаше сили да напусне жена си година след като загубиха първото
си бебе. Никога нищо не си бяхме обещавали, освен че каквото и да се случи винаги ще можем да споделим проблемите си.
Никога не се видяхме на живо, никога не поискахме това един от друг. Живеехме с мисълта, че щом нещата
се случват така, значи точно така е трябвало да се случат. Но те се развиха другояче. Аз се съсипвах от тази невъзможна любов.
Той се съсипваше от чувство на угризение и безизходица. Докато един ден не събра смелостта да и каже. Най-щастливия и нещастен
момент в живота ми. Като разкази с неочакван край. Той я чака да се върне от работа за да и каже, че всичко е свършило, тя връщайки
се го изпреварва с новината, че очаква дете. Сигурно ще си кажете, че това е класическият случай, в който той е мръсника завъртял
главата ми, а аз кучката съсипала чуждото семейство. Но аз знам, че истината е другаде. Никога не бях виждала по-объркан човек в
живота си. Така и не и каза каквото му се искаше да и каже, остана с нея за да даде последен шанс на брака си, за да не изоставя още
нероденото си дете. И беше откровен с мен. До болка. Аз бях излишната и не се налагаше да ми го казва. И после си мислех каква услуга
направих и на двама ни, че така и не се видяхме очи в очи, само на снимки. В последният ни разговор единственото 2 неща които искаше от мен беше да обещая, че ако имам нужда да споделя нещо с него да не забравям, че има с кого, че той винаги ще е до мен, макар и само чрез писма.
И да се науча да бъда търпелива, защото аз винаги бях нетърпелива, към всички и за всичко.
Аз не изпълних нито едно от нещата, които обещах. Повече не го потърсих, струваше ми много, но устоях. Нито пък се опитах да бъда
търпелива. Но никога и не го забравих, както и той мен. Известно получавах електронни картички. Нищо лично, само картички. Аз не изпращах нищо.
Не намирах повече смисъл, той трябваше да остане затворена страница.
И спрях да отварям тази поща. Нататък историята е ясна. След време срещнах мъжа си, осъзнах, че има и друг
на този свят, който да обичаш и който да те кара да се чувстваш истински обичана, с който да си мечтаеш да имаш дете и да създадете нещо
заедно. И се омъжих за него и си мислех, че съм най-щастливата жена. Допреди два месеца. Докато един ден вървейки по улицата не го видях НЕГО.
Просто се обърнах и го видях. Очите ни се срещнаха за първи път на живо, след повече от 5 години, без никога да сме се виждали преди
освен на снимки. И в точно тази първа секунда се познахме и двамата. Видях го на лицето му - шок, осъзнаване, искрена усмивка. Искаше
ми се отнякъде да зърна своето, сигурно е изразявало същото. За първи път чух гласа му, разтресе ме като ток. Стоях там и времето
беше спряло, а аз дори не можех да кажа едно здравей. Просто стояхме и се гледахме, а хората ни побутваха минавайки покрай нас.
Сякаш стоях безмълвно цяла вечност. Разменихме си телефонните номера и си обещахме да си пишем, защото и на двама ни беше трудно да говорим.
Не помня как се довлачих до нас, краката ми трепереха. И след толкова години седнах и реших да му напиша всичко, което двама души
могат да си споделят след толкова дълго време - как върви животът ни.
Никога няма да забравя повторния шок, който изживях активирайки отново онази забравена поща. Там имаше повече от 100 писма, През
всичките тези пет години той не спрял да пише. И не картички, а цели писма. Писма, които аз никога не отворих, защото не спазих първото си
обещание. Повече от сто писма, които мога да разделя условно на три периода - развълнуван,искащ да сподели, че не е могъл да издържи на този брак
и година и малко след раждането на сина си са си дали сметка, че отдавна вече не са семейство, че е свободен и че вече не е нужно
да изпитваме угризения, че иска да сподели живота си с мен. Вторият период сигурно повече от 50 писма - Умоляващ, поне за отговор,
поне да знае, че знам, поне да прочете нещо от мен. Третият - гневен, раздразнен, че дори нямам смелост да му кажа в прав текст, че
всичко е свършило. Но и от трите лъхаше толкова много любов, че чак ме заболя. Последното му писмо беше малко преди да се видим на живо.
И му се обадих, и писмата започнаха да пристигат, разказах му живота си, той ми разказа своя. И осъзнах, че никога не съм го забравяла,
че го обичам безумно, че съм лъгала себе си. Говорим с часове по телефона, опитвам се да наваксам всички тези 5 години.
Сега е още по-трудно. Няма да крия - стигнах далече с тази връзка. И колкото и извратено да звучи нямаше нищо по-естествено нещо от това.
Опитах се да се спра и не можах. Той с опита да ме спре и да ми каже, че съсипвам брака си, а аз не пожелах и да го чуя.
Няма да го изкарвам светец - сега той е този, който разваля чуждият брак. Но не и без моята помощ. Искам го, имам го, не искам да си тръгва.
И знам, че той ще остане докато аз го искам. Знам, че съсипвам няколко живота - моят, неговият, този на детето ми и най-вече този на съпруга ми.
Толкова ми е гузно когато го погледна, толкова ми се иска да му кажа всичко, толкова гнусна се чувствам, че надали някой тук може да ме обиди повече,
отколкото аз обиждам себе си всеки ден.
И истината от която не знам дали да се радвам или да страдам - ще ми прости. Има толкова много любов около мен, а съм толкова нещастна.
И мисълта за второто обещание, което не спазих - не се научих да бъда търпелива. Втурнах се в живота бързо, без да се замислям, водена
единствено от мисълта да бързам, за да не изпусна щастието си. А пък го пропуснах. Или пък не го пропуснах, та нали ако не бях бързала
нямаше да имам детето си, без което не мога да си представя съшествуването си. Толкова съм объркана, че не знам какво да правя с живота си.
Знам, че не мога да напусна съпруга си, не мога да му причиня това - той наистина е отдаден на мен. Не мога да го оставя с втора
провалена връзка и второ дете, което да вижда през уикендите. Не мога да откъсна детето си от него, то ще страда толкова много. Не мога и да спра да го лъжа, толкова много означава другият за мен.
Не мога да се отскубна от усещането, че живея нечий друг живот и че така е трябвало да стане.
упреци отколкото помощ. И въпреки всичко пиша, сигурно защото съм мазохистка или пък защото нямам сили да го кажа на когото и
където трябва.
Аз съм на 30, имам прекрасен брак и детенце на 3. Получачвала съм и получавам толкова много любов и подкрепа от съпруга си,
че чак няма как да я опиша. Той живее живота си заради нас. Омъжена съм от 4 години, познаваме се от 5 и през цялото това време
не сме имали нито един сериозен конфликт, единствено редки дребни недоразумения, но тях ги има във всеки брак. Дори не си заслужава
да се пише за тях. През тези 5 години съм получавала и получавам това внимание и разбиране от съпруга си, за което всяка една жена
мечтае да получи от любимия човек. И съм отвръщала със същото. Но не съм щастлива. Звучи абсурдно. Не само звучи, то е абсурдно.
Какво повече мога да искам от живота си?
Историята има своето начало, аз започнах от средата.
Бях на 22, свободна, независима, търсеща. Вечерите, в които не ми се излизаше, не ми се спеше, в които имах свободно време
прекарвах пред компютъра. Пишейки си с много и различни хора, някои от които в последствие станаха мои приятели. Но нищо повече.
Никога не съм търсила и искала виртуална връзка, винаги съм предпочитала реалния контакт. Никога не съм разбирала онези хора, които
безпаметно се влюбваха във виртуалния човек, а не в реалния. И живееха единствено за да включат компютъра и напишат "Обичам те!"
Докато не станах една от тях. Дори не знам как стана. Вече дори и не помня. Просто случайно се запознах с един млад мъж и близо
една година си пишехме за какво ли не. Бих казала, че бяхме само приятели, поне първите месеци. Доста дълго продължи илюзията,
че искам да сме само приятели. Докато един ден не се събудих влюбена до уши и още толкова нещастна. Защото той беше женен. Знаех
това от самото начало, той никога не го е крил от мен. Една година след като се запознахме той сподели, че ще става баща. И беше едновременно
щастлив и нещастен, защото любовта си беше отишла. И защото вече беше загубил едно бебе и пукнатината в 6 годишния му брак беше
станала още по-голяма. Защото най-накрая се беше осмелил да признае пред себе си и пред семейството си, че всичко е свършило. Че
е съпруг по документи и партньор в леглото по задължение. Няма да се правя на светица и да крия, че аз имах основно участие в
разпадащият се брак. Но и двамата знаехме, че нямаме шанс. Той нямаше сили да напусне жена си година след като загубиха първото
си бебе. Никога нищо не си бяхме обещавали, освен че каквото и да се случи винаги ще можем да споделим проблемите си.
Никога не се видяхме на живо, никога не поискахме това един от друг. Живеехме с мисълта, че щом нещата
се случват така, значи точно така е трябвало да се случат. Но те се развиха другояче. Аз се съсипвах от тази невъзможна любов.
Той се съсипваше от чувство на угризение и безизходица. Докато един ден не събра смелостта да и каже. Най-щастливия и нещастен
момент в живота ми. Като разкази с неочакван край. Той я чака да се върне от работа за да и каже, че всичко е свършило, тя връщайки
се го изпреварва с новината, че очаква дете. Сигурно ще си кажете, че това е класическият случай, в който той е мръсника завъртял
главата ми, а аз кучката съсипала чуждото семейство. Но аз знам, че истината е другаде. Никога не бях виждала по-объркан човек в
живота си. Така и не и каза каквото му се искаше да и каже, остана с нея за да даде последен шанс на брака си, за да не изоставя още
нероденото си дете. И беше откровен с мен. До болка. Аз бях излишната и не се налагаше да ми го казва. И после си мислех каква услуга
направих и на двама ни, че така и не се видяхме очи в очи, само на снимки. В последният ни разговор единственото 2 неща които искаше от мен беше да обещая, че ако имам нужда да споделя нещо с него да не забравям, че има с кого, че той винаги ще е до мен, макар и само чрез писма.
И да се науча да бъда търпелива, защото аз винаги бях нетърпелива, към всички и за всичко.
Аз не изпълних нито едно от нещата, които обещах. Повече не го потърсих, струваше ми много, но устоях. Нито пък се опитах да бъда
търпелива. Но никога и не го забравих, както и той мен. Известно получавах електронни картички. Нищо лично, само картички. Аз не изпращах нищо.
Не намирах повече смисъл, той трябваше да остане затворена страница.
И спрях да отварям тази поща. Нататък историята е ясна. След време срещнах мъжа си, осъзнах, че има и друг
на този свят, който да обичаш и който да те кара да се чувстваш истински обичана, с който да си мечтаеш да имаш дете и да създадете нещо
заедно. И се омъжих за него и си мислех, че съм най-щастливата жена. Допреди два месеца. Докато един ден вървейки по улицата не го видях НЕГО.
Просто се обърнах и го видях. Очите ни се срещнаха за първи път на живо, след повече от 5 години, без никога да сме се виждали преди
освен на снимки. И в точно тази първа секунда се познахме и двамата. Видях го на лицето му - шок, осъзнаване, искрена усмивка. Искаше
ми се отнякъде да зърна своето, сигурно е изразявало същото. За първи път чух гласа му, разтресе ме като ток. Стоях там и времето
беше спряло, а аз дори не можех да кажа едно здравей. Просто стояхме и се гледахме, а хората ни побутваха минавайки покрай нас.
Сякаш стоях безмълвно цяла вечност. Разменихме си телефонните номера и си обещахме да си пишем, защото и на двама ни беше трудно да говорим.
Не помня как се довлачих до нас, краката ми трепереха. И след толкова години седнах и реших да му напиша всичко, което двама души
могат да си споделят след толкова дълго време - как върви животът ни.
Никога няма да забравя повторния шок, който изживях активирайки отново онази забравена поща. Там имаше повече от 100 писма, През
всичките тези пет години той не спрял да пише. И не картички, а цели писма. Писма, които аз никога не отворих, защото не спазих първото си
обещание. Повече от сто писма, които мога да разделя условно на три периода - развълнуван,искащ да сподели, че не е могъл да издържи на този брак
и година и малко след раждането на сина си са си дали сметка, че отдавна вече не са семейство, че е свободен и че вече не е нужно
да изпитваме угризения, че иска да сподели живота си с мен. Вторият период сигурно повече от 50 писма - Умоляващ, поне за отговор,
поне да знае, че знам, поне да прочете нещо от мен. Третият - гневен, раздразнен, че дори нямам смелост да му кажа в прав текст, че
всичко е свършило. Но и от трите лъхаше толкова много любов, че чак ме заболя. Последното му писмо беше малко преди да се видим на живо.
И му се обадих, и писмата започнаха да пристигат, разказах му живота си, той ми разказа своя. И осъзнах, че никога не съм го забравяла,
че го обичам безумно, че съм лъгала себе си. Говорим с часове по телефона, опитвам се да наваксам всички тези 5 години.
Сега е още по-трудно. Няма да крия - стигнах далече с тази връзка. И колкото и извратено да звучи нямаше нищо по-естествено нещо от това.
Опитах се да се спра и не можах. Той с опита да ме спре и да ми каже, че съсипвам брака си, а аз не пожелах и да го чуя.
Няма да го изкарвам светец - сега той е този, който разваля чуждият брак. Но не и без моята помощ. Искам го, имам го, не искам да си тръгва.
И знам, че той ще остане докато аз го искам. Знам, че съсипвам няколко живота - моят, неговият, този на детето ми и най-вече този на съпруга ми.
Толкова ми е гузно когато го погледна, толкова ми се иска да му кажа всичко, толкова гнусна се чувствам, че надали някой тук може да ме обиди повече,
отколкото аз обиждам себе си всеки ден.
И истината от която не знам дали да се радвам или да страдам - ще ми прости. Има толкова много любов около мен, а съм толкова нещастна.
И мисълта за второто обещание, което не спазих - не се научих да бъда търпелива. Втурнах се в живота бързо, без да се замислям, водена
единствено от мисълта да бързам, за да не изпусна щастието си. А пък го пропуснах. Или пък не го пропуснах, та нали ако не бях бързала
нямаше да имам детето си, без което не мога да си представя съшествуването си. Толкова съм объркана, че не знам какво да правя с живота си.
Знам, че не мога да напусна съпруга си, не мога да му причиня това - той наистина е отдаден на мен. Не мога да го оставя с втора
провалена връзка и второ дете, което да вижда през уикендите. Не мога да откъсна детето си от него, то ще страда толкова много. Не мога и да спра да го лъжа, толкова много означава другият за мен.
Не мога да се отскубна от усещането, че живея нечий друг живот и че така е трябвало да стане.
