Честно казано, имам отвратителното чувство, че моят случай е много тежък. Буреносният ми облак е едно мрачно и недоверчиво дете, ама какво да се направи? Такъв си го обичам. Мълчалив е и започвам да хълцам всеки път като ме погледне кръвнишки. Аз тоя поглед си го наричам "поглед на смъртта". С тийнеджъра си живеем заедно вече три години, така че съм му свикнала, ама като дойде някоя надежда вкъщи... Сигурно съм излязла с 20 000 човека за последните няколко години и нито един от тях не е успял да накара синчето да го похареса. Каня го да влезе, той сяда на дивана, наш Ейдън сяда срещу него и започва един турнир по зяпанка, в който пикльото винаги печели. Тръгваме ние да излизаме, давам последни напътствия на нашия, оставям пари евентуално да се поръча нещо за ядене и нашия ме дърпа малко встрани, заявявайки тихо, ама така че госта да чуе: "Тоя нещо не ми харесва." Аз го гледам ядосано с онази физиономия: "Ти стара мома ли искаш да остана?!" и излизам най-демонстративно.
Случвало ми се е няколко пъти нещата да отидат по-навътре и да взема да не се прибера. После ме гледат злобно и не ми се говори с дни. Един път направих ужасната грешка да отида на обяд с негов преподавател и мой колега. Моят като му казали значи държал се зверски в часа на тоя мой колега. Трябваше после да го прибирам от дирекцията. То нали, търпи се, търпи се, ама има и една граница... Умрях от срам!
Последният път, когато излязох така на среща, брат ми беше дошъл на гости. И като се събраха двамата... Отивам за един последен поглед в огледалото, връщам се, тия разпънали човека на кръст! Светата инквизиция...
Хайде споделете и вие. Имам ли другари по съдба?