Преди 2 години се разведох и останах сама с дъщеря си. Нямам думи да описвам брака си-срина се заради всичко, заради което една жена би изритала един мъж-алкохол,насилие, тормоз, изневери...
И тъй като съм непоправим оптимист,реших че това не е краят-все някъде моя другар ме чака, все някъде ще го открия...Е, открих го. Невероятен, прекрасен, прие детето ми и всичко беше една приказка! Забременях и родих сина му...и се почна.
Живеем с родителите му, но през деня в къщата се събираме постоянен брой от 8-10 човека. Естествено, че обстановката е изнервяща, покрай бебето суетня, забележки към дъщеря ми, която е на 7 години, но иска също да помага. И пак естествено-започнаха да тормозят малката, ходят по петите й и все я критикуват, поучават...за елементарни неща, за това че е дете...тя е в шок, защото за няколко месеца изцяло се промени живота ни...нов квартал, ново училище, нов дом пълен с много хора и бебето. Не й помагат да свикне, напротив. Ситуацията ескалира до там, че си бяха позволили да й говорят обидни думи, докато ме е нямало...Ние живеем така от есента, в началото не се намесвах,защото сме у тях/а трябваше/ когато забележките и критиките бяха по-леки, но при положение, че някакви чужди хора казват на дъщеря ми "майната ти" и "лайно мръсно" не издържах. Потърсих съдействие от настоящия си мъж, но реакцията му беше още по-шокираща...той всъщност се оказа много е надъхан срещу детето, защити си роднините и се обърна срещу мен...От 2 седмици положението е ужасно-напрежение в къщата, вече обидите се сипят и върху мен.
Сина ми е на 3 месеца...решила съм да си взема децата и да се махна. Не се страхувам дали ще се справя, налага се и трябва. Лошото е, че съм разочарована-за втори път. Може би защото съм прекалено наивна, може би защото не исках да повярвам, че ще остана сама с детето си, сега се налага да вярвам че ще съм сама с две...
А едно червейче ми изяжда съня от тогава-дали не е в мен причината...