Тъй като сме много субективни, с мъжо решихме, че ни трябва странично мнение по въпроса.
Ситуацията е следната, доколкото мога на кратко:
преди 4 години напуснах хубава работа в любимия си град Търново, за да отида в напълно непознатия ми Плевен, за да бъда с Него. И досега не свикнах с този град. Нито аз съм от Плевен, нито мъжо, за 4 години не успяхме да си създадем кой знае какви приятелски връзки, т.е. самотни сме, или поне така се чувстваме в Плевен откъм социални контакти. Имаме сравнително добри работи - той е журналист в местния всекидневник, аз работя в регионалния исторически музей (т.е. полудържавна работа с всичките му екстри). Роди ни се детенце и сме много щастливи от това, но не сме щастливи в самия град, поне аз, де...не мога да се примиря с много неща тук. Не харесвам работата си, защото не се чувствам пълноценна в музея, по цял ден стоя на едно бюро и не правя кой знае какво, освен да попълвам някаква бумащина, от която едва ли човечеството има нужда, абе направо си бездействам, но въпреки това съм осигурена, всеки месец си получавам заплатката и така...но не се чувствам жива там....това преди да родя, де, докато работех....Пробвах да си сменя работата, т.е. кандидатсвах на доста места, но нъцки....то с тази археология, която съм завършила.....абе нямам думи....знам и английски, но нали не съм филолог, а в провинцията реалностите са съвсем други, ако бях в София щяха веднага да ме лапнат някъде с езикова гимназия и сертификат, но тук нещата се опират до диплома...уф, много се отплеснах.....мисълта ми е, че поне досега съм се сблъсквала с доста тесногръдо мислене......още повече, че по рождение имам лицева пареза и това до известна степен си е спънка при явяване на интервю за работа....абе да ви кажа, на доста места направо са ми заявявали, че нямам нужната външност и то за някаква длъжности от сорта на продавач, тук в Плевен разбира, се.....в Търново беше съвсем различно.....
та в момента чуденката ни от какво идва....
цели 4 години опявах на мъжо, че искам да се върна в Търново, но досега не излизаше никаква възможност.......
преди седмица му се обадиха от Търновски вестник с предложение за работа и аз вместо да се зарадвам (Та това ми беше мечта последните 4 години) започнах да се колебая, някакви страхове се загнездиха в мен, чак главата ме боли от мислене....а то какво мислене....добре, сега съм в майчинство, хубаво, ще се преместим, но след като ми изтече майчинството, какво правя аз...никак не съм конкуретноспособна на трудовия пазар, това едно на ръка...Второ - тук вече си имаме установени неща, свързани с детенце.....добър педиатър и други изпробвани мед. специалисти според случая, разучих въпросите с ясли и детски градини.....удобен център за разходки с количка, за разлика от Търново, където детето ми има да с е надишва с вредни изпарения....., ако се разболява, не дай си боже, ще мога да си взимам болничен без някой да се заяжда с мен (все пак си е полудържавна работа), каква работа и дали ще мога да си намеря работа в Търново; абе изобщо като ме налегнаха едни въпроси....та чак ми призля........мисълта ми тече в насоката "За какво ни е да гоним дивото, за да се отказваме от питомното", но от друга страна като се сетя, че тук се чувствам изхабена и нищо не ме провокира......Търново си е доста вдъхновяваш град...моля ви за съувет или по-скоро за страничен поглед на ситуацията - много сме навътре с мъжо......и извинявайте, че толкова дълъг постинг в стил Лична драма, ама наистина сме в голяма чуденка.....
Ситуацията е следната, доколкото мога на кратко:
преди 4 години напуснах хубава работа в любимия си град Търново, за да отида в напълно непознатия ми Плевен, за да бъда с Него. И досега не свикнах с този град. Нито аз съм от Плевен, нито мъжо, за 4 години не успяхме да си създадем кой знае какви приятелски връзки, т.е. самотни сме, или поне така се чувстваме в Плевен откъм социални контакти. Имаме сравнително добри работи - той е журналист в местния всекидневник, аз работя в регионалния исторически музей (т.е. полудържавна работа с всичките му екстри). Роди ни се детенце и сме много щастливи от това, но не сме щастливи в самия град, поне аз, де...не мога да се примиря с много неща тук. Не харесвам работата си, защото не се чувствам пълноценна в музея, по цял ден стоя на едно бюро и не правя кой знае какво, освен да попълвам някаква бумащина, от която едва ли човечеството има нужда, абе направо си бездействам, но въпреки това съм осигурена, всеки месец си получавам заплатката и така...но не се чувствам жива там....това преди да родя, де, докато работех....Пробвах да си сменя работата, т.е. кандидатсвах на доста места, но нъцки....то с тази археология, която съм завършила.....абе нямам думи....знам и английски, но нали не съм филолог, а в провинцията реалностите са съвсем други, ако бях в София щяха веднага да ме лапнат някъде с езикова гимназия и сертификат, но тук нещата се опират до диплома...уф, много се отплеснах.....мисълта ми е, че поне досега съм се сблъсквала с доста тесногръдо мислене......още повече, че по рождение имам лицева пареза и това до известна степен си е спънка при явяване на интервю за работа....абе да ви кажа, на доста места направо са ми заявявали, че нямам нужната външност и то за някаква длъжности от сорта на продавач, тук в Плевен разбира, се.....в Търново беше съвсем различно.....
та в момента чуденката ни от какво идва....
цели 4 години опявах на мъжо, че искам да се върна в Търново, но досега не излизаше никаква възможност.......
преди седмица му се обадиха от Търновски вестник с предложение за работа и аз вместо да се зарадвам (Та това ми беше мечта последните 4 години) започнах да се колебая, някакви страхове се загнездиха в мен, чак главата ме боли от мислене....а то какво мислене....добре, сега съм в майчинство, хубаво, ще се преместим, но след като ми изтече майчинството, какво правя аз...никак не съм конкуретноспособна на трудовия пазар, това едно на ръка...Второ - тук вече си имаме установени неща, свързани с детенце.....добър педиатър и други изпробвани мед. специалисти според случая, разучих въпросите с ясли и детски градини.....удобен център за разходки с количка, за разлика от Търново, където детето ми има да с е надишва с вредни изпарения....., ако се разболява, не дай си боже, ще мога да си взимам болничен без някой да се заяжда с мен (все пак си е полудържавна работа), каква работа и дали ще мога да си намеря работа в Търново; абе изобщо като ме налегнаха едни въпроси....та чак ми призля........мисълта ми тече в насоката "За какво ни е да гоним дивото, за да се отказваме от питомното", но от друга страна като се сетя, че тук се чувствам изхабена и нищо не ме провокира......Търново си е доста вдъхновяваш град...моля ви за съувет или по-скоро за страничен поглед на ситуацията - много сме навътре с мъжо......и извинявайте, че толкова дълъг постинг в стил Лична драма, ама наистина сме в голяма чуденка.....
Но - това, което постигам тук, в София като служител в престижна фирма имаше да го гледам през крив макарон, така че хич не ми пука. До София отскачам най-редовно. За мен домът е там, където е най-добре за всички, в случая за нас това е Плевен, защото оттук си ръководим бизнеса. 
