Имам нужда от съвет и с някого, с когото да споделя това ,колко много ми тежи това,че синчето ми не ме обича 
Но да започна от начало....
След като родих бях в нещо като депресия- всичко ме дразнеше,бях изплашена и много плачех.Детето имаше дни ,в които плачеше много и това ме вбесяваше-може би от безпомощност или ...незнам и аз как да го опиша, но се е случвало така да му се ядосам че да го "хвърля"на леглото или да го раздрусам или просто да седна и да плача с него
Мъжа ми в такива моменти е вземал детето и ме е оставял да се успокоя....и след това се чуствах толкова гузна....но всичко се повтаряше отново и отново
Детето растеше,и аз вместо да свиквам и да се нагаждам се дразнех все повече и повече....примерно:не мога да му сложа памперса,защото се върти и иска да си играе,не мога да го облека за да излезним навън,не иска да заспи в количката ,а се върти и мрънка....Все дребни неща ,но са ме докарвали до лудост
Крещяла съм му,раздрусвала съм го и това не само сега, а и като по-малък.Е чак да го ударя не се е стигало...но това не ме оправдава....
Всичко правех с единствената мисъл да не го разглезя, да не ми се качи на главага, да ме слуша.А детето ми не е лошо- не е плакало по цели нощи и ако се е случвало е било еднократно, може с часове сам да си играе и да ме остави сада си свърша работата....Когато започнах да го захранвам изпадах в бяс ако плюе или се окапе- е и това стана детето ми не се цапа изобщо и то от самото начало,но храненето за него май се оказа като мъчение.
Дали ще ме разберете,дали и ще ме осъзите-но винаги съм смятала че съм права....
Така сега за същинския проблем за мен...с това си поведение май съм го наплашила и той вместо да е привързан към мен като към майка,се страхува
С мъжа ми живеем самостоятелно,но родителите ни са наблизо-нашите са през 2 блока,а неговите са ни комшии.Това винаги ни е било удобно- винаги когато сме искали да излезем е имало кой да пази детето,всеки ден се е виждал с тях,но никога не съм прекалявала с това те да ми гледат детето....
Но сина ми е много привързан към бабите си,към дядовците също,но тях не вижда така често...като види някоя от тях и ...аз вече не съществувам,радва им се и ме забравя.Никога не съм имала проблем да го оставя и да отида да си свършеа някоя работа- никога не е плакал за мен,нито през ноща ,нито през деня
Това ще каже някой е страхотно- много е удобно,какво ме притеснява?
Ами това че май тях обича повече от мен,че на тях се усмихва като ги види,тича да ги гушне...а аз никога не съм изпитала това чуство Докато пиша и плача,защото за всичко съм си виновна аз самата....
Мъжа ми ме успокоява с това,че той по цял ден е с мен и просто не може да усети липсата ми,но на мен ми е много болнодори стигам до крайност и му забранявам да отива при баба или дято .Никога не е идвал при мен да се гушне ако се разплаче или падне,ако някоя баба е наблизо отива при нея....Толкова ми е мъчно...
Мислите ли че съм лоша майка,дали си го заслужавам....Винаги съм правела всичко уж за добро ,но на кого -на мен или на детето.Никога от нищо не съм го лишила,винаги съм се грижила както мога да е добре,да е правилно хранен,добре облечен,да има всичко необходимо;постоянно го водя на интерисни места,играя в градинките с него,занимавам го с всичко и по цял ден съм край него
А той как ми се отплаща- радва се на други ,а на мен....
Доста дълго стана
Просто имам нужда от съвет,от утеха и успокоение че не съм лоша майка.....
Имам нужда от съвет-как да накарам детето си да се привърже към мен,да усетя че ме обича....
Благодаря ви че прочетохте това
Но да започна от начало....
След като родих бях в нещо като депресия- всичко ме дразнеше,бях изплашена и много плачех.Детето имаше дни ,в които плачеше много и това ме вбесяваше-може би от безпомощност или ...незнам и аз как да го опиша, но се е случвало така да му се ядосам че да го "хвърля"на леглото или да го раздрусам или просто да седна и да плача с него
Мъжа ми в такива моменти е вземал детето и ме е оставял да се успокоя....и след това се чуствах толкова гузна....но всичко се повтаряше отново и отново
Детето растеше,и аз вместо да свиквам и да се нагаждам се дразнех все повече и повече....примерно:не мога да му сложа памперса,защото се върти и иска да си играе,не мога да го облека за да излезним навън,не иска да заспи в количката ,а се върти и мрънка....Все дребни неща ,но са ме докарвали до лудост
Крещяла съм му,раздрусвала съм го и това не само сега, а и като по-малък.Е чак да го ударя не се е стигало...но това не ме оправдава....
Всичко правех с единствената мисъл да не го разглезя, да не ми се качи на главага, да ме слуша.А детето ми не е лошо- не е плакало по цели нощи и ако се е случвало е било еднократно, може с часове сам да си играе и да ме остави сада си свърша работата....Когато започнах да го захранвам изпадах в бяс ако плюе или се окапе- е и това стана детето ми не се цапа изобщо и то от самото начало,но храненето за него май се оказа като мъчение.
Дали ще ме разберете,дали и ще ме осъзите-но винаги съм смятала че съм права....
Така сега за същинския проблем за мен...с това си поведение май съм го наплашила и той вместо да е привързан към мен като към майка,се страхува
С мъжа ми живеем самостоятелно,но родителите ни са наблизо-нашите са през 2 блока,а неговите са ни комшии.Това винаги ни е било удобно- винаги когато сме искали да излезем е имало кой да пази детето,всеки ден се е виждал с тях,но никога не съм прекалявала с това те да ми гледат детето....
Но сина ми е много привързан към бабите си,към дядовците също,но тях не вижда така често...като види някоя от тях и ...аз вече не съществувам,радва им се и ме забравя.Никога не съм имала проблем да го оставя и да отида да си свършеа някоя работа- никога не е плакал за мен,нито през ноща ,нито през деня
Това ще каже някой е страхотно- много е удобно,какво ме притеснява?
Ами това че май тях обича повече от мен,че на тях се усмихва като ги види,тича да ги гушне...а аз никога не съм изпитала това чуство
Докато пиша и плача,защото за всичко съм си виновна аз самата....Мъжа ми ме успокоява с това,че той по цял ден е с мен и просто не може да усети липсата ми,но на мен ми е много болно
дори стигам до крайност и му забранявам да отива при баба или дято .Никога не е идвал при мен да се гушне ако се разплаче или падне,ако някоя баба е наблизо отива при нея....Толкова ми е мъчно...Мислите ли че съм лоша майка,дали си го заслужавам....Винаги съм правела всичко уж за добро ,но на кого -на мен или на детето.Никога от нищо не съм го лишила,винаги съм се грижила както мога да е добре,да е правилно хранен,добре облечен,да има всичко необходимо;постоянно го водя на интерисни места,играя в градинките с него,занимавам го с всичко и по цял ден съм край него
А той как ми се отплаща- радва се на други ,а на мен....
Доста дълго стана
Просто имам нужда от съвет,от утеха и успокоение че не съм лоша майка.....
Имам нужда от съвет-как да накарам детето си да се привърже към мен,да усетя че ме обича....
Благодаря ви че прочетохте това
Но явно детето е наплашено от отношението ти. Няма да крия от теб, че и аз малко се възмутих, като четях. Защо си толкова нервна, защо толкова му се ядосваш? Та той е само дете. И това дете има нужда 100 пъти повече нужда от любов, внимание и подкрепа, отколкото от храна и добро облекло 
, когато стане на две и го хване пубертета, направо трябва да го хвърлиш през балкона 
Просто е необходимо, в името на детето, да си наложиш да си по-търпелива и спокойна с него. Иначе рискуваш да отгледаш угнетено от майка си дете, което в по-късна възраст наистина няма да иска да комуникира с тебе въобще. А това е опасно. Трябва да ти има доверие. Виждаш какви времена са, децата трябва да ни чувстват близки, да споделят.
/.Може би майченството не се оказа това ,което съм очаквала и това ме е побърква....но сама съм си го избрала- никой не ме е принуждавал за нищо 
Все още е малък и това му отношение може да се промени, но това зависи изцяло от тебе. Като се изцапа няма да му се нахвърляш и да крещиш защо го е направил /все пак е дете, децата се цапат/, а може да му кажеш нежно: "Я какво си направил, пак си се изцапал. Хайде мама да измие ръчичката/устенцето/бузката, а пък ти внимавай, не е хубаво да ходиш мръсен." Той може да е малък, но тези неща постепенно се усвояват от детето. Също и за памперсите, та някои деца са с памперси до 3-4години. Ти ако си все така изнервена ... Трябва да се успокоиш и да приемеш фактите, че всичките тези неща са присъщи за малките деца. Всеки ден още като се събуди го целувай, приказвай му нежно, като се нахрани го похвали че си е изял /колкото и да е то/, гушкай го по-често. Те децата от това имат нужда. Явно бабите ги правят тези неща и затова детенцето така реагира. Недей да ревнуваш че детето се мята на бабите по вратовете. Както мъжът ти е казал, ти си по цял ден с него и затова на тях им се радва. Като почнеш да му показваш обичта си ще видиш как като го оставиш при бабите и като отидеш да си го вземеш как ще ти се хвърля и на тебе на врата. Но за целта трябва още като отидеш отново да го цункаш, да го прегърнеш, да го питаш какво е правил, слушкал ли е и тем подобни. Не се страхувай от разглезване, все още е много малък за това. Като му дойде времето, а то наближава ще се възпитавате но не с груб и повишен тон, а с настоятелен тон, който не търпи възражение.
Какъвто и да е повода. Просто бебето и малкото детенце не раzбира и няма как да прави каквото мяйката и се иска. Та майката трябва да намери начин да подходи добре с детето си при всякакви обстоятелства.