Днес, докато кърмех малката си дъщеричка, реших да дочета оставащите ми 2 страници от „Гроздовете на гнева” на Дж. Стаинбек. Последните редове ме разтресоха, не очаквах такава развръзка и просто не можах да сдържа сълзите си. Вярвам, че само една кърмеща майка може да почувства силата на тези думи, така както ги усетих аз.
За тези, които не са чели книгата ще се опитам с няколко реда да ви въведа в повествованието, но края ще цитирам от самия Стаинбек. В книгата се разказва за семейство дребни арендатори, на които банката взима земята и те тръгват за Калифорния с надежда за по-добър живот. Там обаче и те като стотиците хиляди като тях намират само глад, болести и мизерия. Върхът на нещастието им е започналия проливен дъжд, който залива лагера с цялата им покъщнина. С надежда да намерят подслон те тръгват под дъжда и стигат до един плевник, в който се натъкват на умиращ от глад баща с невръстния си син. Розашарн е 17 годишната им дъщеря, току що родила мъртво дете. Ето и остатъка от Стаинбек леко съкратен:
„Момчето изведнъж завика: „Но той умира! Той умира от глад.”
Стига –повтори майката. Тя обърна очи към бащата и чичо Джон, които стояха с безпомощен вид до умиращия. Сетне погледна Розашарн, сгушила с в юргана. Майката погледна само за миг Розашарн в очите, но после отново спря поглед на тях. И двете жени дълбоко се взряха в очите си. Дъщерята задиша често и задиханно.
Тя каза:”Да”
Майката се усмихна: „Знаех си. Така си и знаех” – тя наведе очи и погледна ръцете, здраво стиснати в скута и...
Майката протегна ръка, отметна сплъстените коси от челото на дъщеря си и я целуна. После бързо стана.
Хайде приятели - каза тя - Хайде да отидем в навеса за инструменти...
Миг-два Розашарн седя неподвижно в изпълнения с шумоленето на дъжда плевник. После тя с мъка се надигна, изправи умореното си тяло и се загърна с юргана. Бавно отиде в ъгъла на плевника и се спря, гледайки изнемощялото лице и широко отворените уплашени очи. После също тъй бавно легна до мъжа. Той поклати глава. Розашарн отметна юргана от едното си рамо и разголи гръдта си.
Трябва – рече тя. Сетне се доближи до него и притегли главата му към гръдта си. – Ето така... така... – Ръката и се плъзна към тила му, пръстите нежно погалиха косата му. Тя вдигна очи, устните и се затвориха и застинаха в тайнствена усмивка”
Извинявам се ако ви се струва прекалено дълго, но исках да споделя емоцията, а и пак се просълзих...
За тези, които не са чели книгата ще се опитам с няколко реда да ви въведа в повествованието, но края ще цитирам от самия Стаинбек. В книгата се разказва за семейство дребни арендатори, на които банката взима земята и те тръгват за Калифорния с надежда за по-добър живот. Там обаче и те като стотиците хиляди като тях намират само глад, болести и мизерия. Върхът на нещастието им е започналия проливен дъжд, който залива лагера с цялата им покъщнина. С надежда да намерят подслон те тръгват под дъжда и стигат до един плевник, в който се натъкват на умиращ от глад баща с невръстния си син. Розашарн е 17 годишната им дъщеря, току що родила мъртво дете. Ето и остатъка от Стаинбек леко съкратен:
„Момчето изведнъж завика: „Но той умира! Той умира от глад.”
Стига –повтори майката. Тя обърна очи към бащата и чичо Джон, които стояха с безпомощен вид до умиращия. Сетне погледна Розашарн, сгушила с в юргана. Майката погледна само за миг Розашарн в очите, но после отново спря поглед на тях. И двете жени дълбоко се взряха в очите си. Дъщерята задиша често и задиханно.
Тя каза:”Да”
Майката се усмихна: „Знаех си. Така си и знаех” – тя наведе очи и погледна ръцете, здраво стиснати в скута и...
Майката протегна ръка, отметна сплъстените коси от челото на дъщеря си и я целуна. После бързо стана.
Хайде приятели - каза тя - Хайде да отидем в навеса за инструменти...
Миг-два Розашарн седя неподвижно в изпълнения с шумоленето на дъжда плевник. После тя с мъка се надигна, изправи умореното си тяло и се загърна с юргана. Бавно отиде в ъгъла на плевника и се спря, гледайки изнемощялото лице и широко отворените уплашени очи. После също тъй бавно легна до мъжа. Той поклати глава. Розашарн отметна юргана от едното си рамо и разголи гръдта си.
Трябва – рече тя. Сетне се доближи до него и притегли главата му към гръдта си. – Ето така... така... – Ръката и се плъзна към тила му, пръстите нежно погалиха косата му. Тя вдигна очи, устните и се затвориха и застинаха в тайнствена усмивка”
Извинявам се ако ви се струва прекалено дълго, но исках да споделя емоцията, а и пак се просълзих...
Уникално е. И много простичко написано.
Ето още една причина да го харесвам още повече 