За първи път чета книга не от американски автор и си направих труда да ви препиша малко.
"НЕСТАНДАРТНОТО ДЕТЕ, ИЗКУСТВОТО ДА ОБЩУВАМЕ", Владимир Леви, превел от руски Николай Бузин
"АКО НЯМАМЕ ДЕЦА,
ако няма надежда да имате и вие страдате ... Ако сте загубили и вече е невъзможно... Излишно е да говорим – ще ви разбере всеки, който има душа.
Но чуйте и мен. Аз изпитах и горчивината на бездетството, и ужаса на загубата, която ме нарани завинаги – мен, която днес съм щастлива.
Имам дете, което не съм родила аз, но което живее с мен и аз го обичам, мое чудо и моя всекидневна радост. Имам и други деца, които си имат родители, но са мои, защото ги обичам, и това е взаимно...
Чуйте ме: изобщо не мислете, че бездетството е равносилно на безмислено съществуване и че непременно води до безцелен, самотен живот, до безисходица. Това не е истина, това е мрачна, злобна лъжа. Смъсълът на живота е в любовта, а не в размножаването.
Забравете, макар и за малко, болката си и се опитайте да усетите болката на тези, които имат деца. Узнайте техните разочарования, които заплашват и онези, които са се заели с трудната задача да възпитат чужди деца. Узнайте и радостите на онези, които разкриват душата си пред другите – деца и възрастни, независимо от роднинството или някакви други задължаващи ги обстоятелства.
Ще разберете, че нито бездетството, нито плодовитостта в биологичен смисъл не са значими за човека. “И животното обича своята рожба”, и човекът има родителски инстинкт и роднински чувства. Всичко това е така. Обаче при човека собствените деца понякога се оказват чужди по дух, а чуждите – свои. Това се случва, че навежда на мисълта за някаква закономерност. И най-близкото кръвно родство съвсем не осигурява нито общност на интересите, нито сходство в характерите, нито взаимно разбиране, нито сърдечна привързаност; затова пък липсата на кръвна връзка съвсем не е пречка за всичко това. Близката душа може и да не срещнете в дома си, а през девет царства в десето или в друга епоха... случва се и собствените родители да захвърлят детето си или децата да предадат родителя си, но го спасява куче.
“Обичай ближния като себе си” – не винаги успяваме, но затова пък се стремим да обикнем някой далечен...
А работата сигурно е в простия факт, че близките не се избират.
Родителите не се избират. И децата също – раждаме ги и каквито излязат, както на лотария.
Прадедите не се избират, потомците не се избират... А любовта – сложен факт – любовта е избирателна. Духовното родство не се подчинява на физическото. Да, Природата повелява да обичаме и неизбраните родители, дадени от съдбата, и децата, родени слепешката. И самата Природа поставя всичко това под въпрос.
Дали в това е смисълът на човешкия живот – само да бъде продължен? Да предадеш на потомството някакви частици от клетките си, своите гени?... А по-нататък?
Доказано е, че само след две-три поколения тези частици безследно ще се разсеят, като се смесят с нечии неизвестни, ще се разтворят в чуждото и далечното. А след още десет – двайсет поколения нашите потомци ще разговарят на неузнаваем език и едва ли ще могат да си представят, че ние сме живели на този свят. Дори родните ни дъщери и синове могат да имат и съвсем неочакван вид, и непонятни душевни качества...
Всички, които живеят на този свят, са роднини, но истинското родство не e в гените, а в духа. Кръвното родство е само един от поводите за обич – най-древният и най-съмнителният.
Човешките инстинкти са силни, ала не размножаването твори човека. За този, който разбира това, чужди деца няма."
"НЕСТАНДАРТНОТО ДЕТЕ, ИЗКУСТВОТО ДА ОБЩУВАМЕ", Владимир Леви, превел от руски Николай Бузин
"АКО НЯМАМЕ ДЕЦА,
ако няма надежда да имате и вие страдате ... Ако сте загубили и вече е невъзможно... Излишно е да говорим – ще ви разбере всеки, който има душа.
Но чуйте и мен. Аз изпитах и горчивината на бездетството, и ужаса на загубата, която ме нарани завинаги – мен, която днес съм щастлива.
Имам дете, което не съм родила аз, но което живее с мен и аз го обичам, мое чудо и моя всекидневна радост. Имам и други деца, които си имат родители, но са мои, защото ги обичам, и това е взаимно...
Чуйте ме: изобщо не мислете, че бездетството е равносилно на безмислено съществуване и че непременно води до безцелен, самотен живот, до безисходица. Това не е истина, това е мрачна, злобна лъжа. Смъсълът на живота е в любовта, а не в размножаването.
Забравете, макар и за малко, болката си и се опитайте да усетите болката на тези, които имат деца. Узнайте техните разочарования, които заплашват и онези, които са се заели с трудната задача да възпитат чужди деца. Узнайте и радостите на онези, които разкриват душата си пред другите – деца и възрастни, независимо от роднинството или някакви други задължаващи ги обстоятелства.
Ще разберете, че нито бездетството, нито плодовитостта в биологичен смисъл не са значими за човека. “И животното обича своята рожба”, и човекът има родителски инстинкт и роднински чувства. Всичко това е така. Обаче при човека собствените деца понякога се оказват чужди по дух, а чуждите – свои. Това се случва, че навежда на мисълта за някаква закономерност. И най-близкото кръвно родство съвсем не осигурява нито общност на интересите, нито сходство в характерите, нито взаимно разбиране, нито сърдечна привързаност; затова пък липсата на кръвна връзка съвсем не е пречка за всичко това. Близката душа може и да не срещнете в дома си, а през девет царства в десето или в друга епоха... случва се и собствените родители да захвърлят детето си или децата да предадат родителя си, но го спасява куче.
“Обичай ближния като себе си” – не винаги успяваме, но затова пък се стремим да обикнем някой далечен...
А работата сигурно е в простия факт, че близките не се избират.
Родителите не се избират. И децата също – раждаме ги и каквито излязат, както на лотария.
Прадедите не се избират, потомците не се избират... А любовта – сложен факт – любовта е избирателна. Духовното родство не се подчинява на физическото. Да, Природата повелява да обичаме и неизбраните родители, дадени от съдбата, и децата, родени слепешката. И самата Природа поставя всичко това под въпрос.
Дали в това е смисълът на човешкия живот – само да бъде продължен? Да предадеш на потомството някакви частици от клетките си, своите гени?... А по-нататък?
Доказано е, че само след две-три поколения тези частици безследно ще се разсеят, като се смесят с нечии неизвестни, ще се разтворят в чуждото и далечното. А след още десет – двайсет поколения нашите потомци ще разговарят на неузнаваем език и едва ли ще могат да си представят, че ние сме живели на този свят. Дори родните ни дъщери и синове могат да имат и съвсем неочакван вид, и непонятни душевни качества...
Всички, които живеят на този свят, са роднини, но истинското родство не e в гените, а в духа. Кръвното родство е само един от поводите за обич – най-древният и най-съмнителният.
Човешките инстинкти са силни, ала не размножаването твори човека. За този, който разбира това, чужди деца няма."
но да сме си по-близки от и да имаме прекрасни отношения на доверие,привързаност ..много по-големи и стойностни от тези отношения с брат,сестра или родители.Така и с децата,родени или осиновени...както е казано в книгата ...лотария.. 