Много ми е криво и за това искам да споделя с вас огорчението от себе си.
Случката е следната, пресна от тази сутрин.
Водя двамата на градина. От ставането Денис направи достатъчно усилия да ми опъне нервите. Не иска да става, да се мие, гонене из къщи, докато малкото стои голо и от сорта тривиални екстри.
Следват претенции на кое място да седне на колата съпроводени накрая с отказ изобщо да влезе вътре, след това пък да слезе и т.н....
Както и да е. Благополучно се стоварихме тримата пред градината. Тръгваме и минаваме покрай една алея с цветя пред градината. При което мулето се запъна като на мост. Искал цветенца. Обясних, че цветенцата не се късат, че са сложени там за красота, че ако ги скъсаме ще умрат, че ще дойде чичкото полицай, че ще ни арестуват и още куп доводи. Не ще и не ще да тръгне. Закъсняваме. На Ерик му е едва трети ден на градина сефте и свят ми се завива при представата какво ме чака 10 минути по-късно с него / както и стана, и глухия цар ни чу/. Денис започва да вие. Минават хора с деца, гледат ни, обръщат се. Никое детенце не плаче - казвам му аз, засрами се.
Успяхме да влезем вътре след 15 минути. Защото на входа пак имаше цветя и той искаше и тях да къса. Трудно ми е да опиша напрежението което изживях и най-вече чувството за безпомощност от невъзможността той да разбере и проумее обясненията ми. Аз ли криво обяснявам, той ли има инат за 10 - не знам....
Влизаме, всяко изкатерено стъпало ми се видеше като подвиг. Малкото се препъва, голямото спира на всяка крачка.
Когато най-накрая се добрахме до неговото помещение, той запецна в коридора и край. Не ще и не ще. Това съпроводено с виене за цветенце.
В този момент с бодра крачка пристига едно детенце от неговата група с майка си. В ръцете държи - познайте кво ???
Цял стрък от онези въпросните цветенца за които ние водихме битки до момента.
В момента в който той го видя и се оцъкли. И с пълна сила наново.
Изпитах ужасен яд, от което се срамувам в момента ужасно. Но си казах следното - егати, аз си скъсах нервите, за да не му позволя да вандалства. Измъчих другото си дете. А колко простичко било. Дай му да къса там, с корените, пък да ти е мирна главата.
Това от което най ме е срам, че си позволих да му кажа на висок глас и признавам - съвсем съзнателно, че цветята не се късат !!!!!
И сега имам угризения. Изпитах яд, да, така е, по-лошото е, че го показах, щото предполагам, че майката ме чу.. Но всеки има право сам да избира в какъв дух да възпитава детето си и да определя границите, нали така ?
Коя съм аз, че да бъда груба??? Умирам от срам в момента, вярвате ли ми ?
Но още повече ме е срам от това, че така се ядосах, че когато той се разрева още по-гръмко и не щеше да влиза след като видя детенцето с цветенцата - аз го дръпнах твърде грубо за ръката и му процедих през зъби, че ако не тръгне веднага тежко му и горко.
След това го гушнах и му се извиних, но какво от това ?
Имам чувството, че не съм търпелива майка и че очаквам прекалено много от децата си. Искам да ме разбират на мига и да изпълняват. А те са просто деца, със своите прищевки и не винаги могат да следват нашата възрастна логика.
От друга страна, вярно е, че Денис е станал ужасен от как се върна брат му. Няма нищо общо с доброто ми детенце, което беше станал. Малък звяр в детски образ е. Убедена съм, че е способен да докара до нервна криза абсолютно всеки. Да, успокоявам се с това, но едно такова гадно червейче на съмнение ме гризе от вътре. Детето ревнува неистово - факт е. Опитвам се да го приемам и разбирам, но повярвайте има моменти в които не знам....
Егати обърквацията написах.
Добре, кажете ми за цветенцата. Трябваше ли да му позволя да ги къса ? Само и само мир да е. Или е правилно, че проявих твърдост дори с цената на всичко описано ?
Вие как сте в това отношение ? Бихте ли допуснали публични вандалства, щото за мен това е точно това. Днес ще му позволя да къса цветчета, утре ще счупи прозорец, щото го иска / по неговите думи/...
Случката е следната, пресна от тази сутрин.
Водя двамата на градина. От ставането Денис направи достатъчно усилия да ми опъне нервите. Не иска да става, да се мие, гонене из къщи, докато малкото стои голо и от сорта тривиални екстри.
Следват претенции на кое място да седне на колата съпроводени накрая с отказ изобщо да влезе вътре, след това пък да слезе и т.н....
Както и да е. Благополучно се стоварихме тримата пред градината. Тръгваме и минаваме покрай една алея с цветя пред градината. При което мулето се запъна като на мост. Искал цветенца. Обясних, че цветенцата не се късат, че са сложени там за красота, че ако ги скъсаме ще умрат, че ще дойде чичкото полицай, че ще ни арестуват и още куп доводи. Не ще и не ще да тръгне. Закъсняваме. На Ерик му е едва трети ден на градина сефте и свят ми се завива при представата какво ме чака 10 минути по-късно с него / както и стана, и глухия цар ни чу/. Денис започва да вие. Минават хора с деца, гледат ни, обръщат се. Никое детенце не плаче - казвам му аз, засрами се.
Успяхме да влезем вътре след 15 минути. Защото на входа пак имаше цветя и той искаше и тях да къса. Трудно ми е да опиша напрежението което изживях и най-вече чувството за безпомощност от невъзможността той да разбере и проумее обясненията ми. Аз ли криво обяснявам, той ли има инат за 10 - не знам....
Влизаме, всяко изкатерено стъпало ми се видеше като подвиг. Малкото се препъва, голямото спира на всяка крачка.
Когато най-накрая се добрахме до неговото помещение, той запецна в коридора и край. Не ще и не ще. Това съпроводено с виене за цветенце.
В този момент с бодра крачка пристига едно детенце от неговата група с майка си. В ръцете държи - познайте кво ???
Цял стрък от онези въпросните цветенца за които ние водихме битки до момента.
В момента в който той го видя и се оцъкли. И с пълна сила наново.
Изпитах ужасен яд, от което се срамувам в момента ужасно. Но си казах следното - егати, аз си скъсах нервите, за да не му позволя да вандалства. Измъчих другото си дете. А колко простичко било. Дай му да къса там, с корените, пък да ти е мирна главата.
Това от което най ме е срам, че си позволих да му кажа на висок глас и признавам - съвсем съзнателно, че цветята не се късат !!!!!
И сега имам угризения. Изпитах яд, да, така е, по-лошото е, че го показах, щото предполагам, че майката ме чу.. Но всеки има право сам да избира в какъв дух да възпитава детето си и да определя границите, нали така ?
Коя съм аз, че да бъда груба??? Умирам от срам в момента, вярвате ли ми ?
Но още повече ме е срам от това, че така се ядосах, че когато той се разрева още по-гръмко и не щеше да влиза след като видя детенцето с цветенцата - аз го дръпнах твърде грубо за ръката и му процедих през зъби, че ако не тръгне веднага тежко му и горко.
След това го гушнах и му се извиних, но какво от това ?
Имам чувството, че не съм търпелива майка и че очаквам прекалено много от децата си. Искам да ме разбират на мига и да изпълняват. А те са просто деца, със своите прищевки и не винаги могат да следват нашата възрастна логика.
От друга страна, вярно е, че Денис е станал ужасен от как се върна брат му. Няма нищо общо с доброто ми детенце, което беше станал. Малък звяр в детски образ е. Убедена съм, че е способен да докара до нервна криза абсолютно всеки. Да, успокоявам се с това, но едно такова гадно червейче на съмнение ме гризе от вътре. Детето ревнува неистово - факт е. Опитвам се да го приемам и разбирам, но повярвайте има моменти в които не знам....
Егати обърквацията написах.
Добре, кажете ми за цветенцата. Трябваше ли да му позволя да ги къса ? Само и само мир да е. Или е правилно, че проявих твърдост дори с цената на всичко описано ?
Вие как сте в това отношение ? Бихте ли допуснали публични вандалства, щото за мен това е точно това. Днес ще му позволя да къса цветчета, утре ще счупи прозорец, щото го иска / по неговите думи/...
, но какво да се прави...
Има такива деца. Нашите са от тях. Просто приеми факта и после някак си по-леко се живее 
Аууууууууу ! 
Много успешен подход.
