Розови новини и от нас! Our little princess has arrived :)

Здравейте и от мен на всички мили мами след няколкодневно отсъствие!

Най- накая дойде време и аз да се похваля. 

Имаме си дъщеря, SOPHIA- прекрасно малко момиченце с розови бузки и тъмносини очички.
Роди се рано сутринта в събота (8am), 16ти Септември- един ден преди термин и един ден преди именния си ден- Деня на Св. София.
За статистиката: 50см, 6.6 паунда (~3кг).
Самото раждане беше относително кратко, но определно протече по най- неочаквания, поне за мен, начин.
Ето и моя разказ:
Петък не показа въобще, че ще бъде ден (или нощ) по- различна от досегашните, но след като с бъдещия татко се озовахме в леглото (аз пъшкаща и мърмореща както обикновено напоследък кога ли това бебе ще реши да излезе най- после  ) и след едно кратко ставане до тоалетна към 1:15ам, тъкмо се бях върнала в леглото, когато около 1:25ам усетих странна мокрота. Казах си: "Г, ето, явно се почва" и се запътих обратно към тоалетната, където обаче се започна едно  чудене- това ли е, не е ли, тъй като изтеклата вода беше  много, много малко. Все пак събудих бъдещия татко и след кратко дискутиране решихме да  не губим време и да се понасяме към болницата. До този момент аз все още не чувствах нищо различно, нямаше и никакви болки.
Пристигнахме в болницата около 2:30ам, където ми връчиха нощница и ме подложиха на бърз тест, който потвърди, че водите са изтекли и също така преглед, който показа отново (за мое разочарование) 0 см разкритие.
Преместиха ме в стаята, където предстоеше да протекат следващите няколко часа и където аз също така бях много щастлива да науча от сестрата, че, слава богу, съм имала късмета да уцеля най- добрия лекар и главния всъщност такъв  от моята практика от общо 5 лекари, който е на дежурство този уикенд. Това обаче, за съжаление, не означаваше, че аз ще го видя скоро, сестрата ми обясни, че ще говори с него и той ще даде нареждане как да се процедира.
Както може да се предположи, височайшият доктор нареди да ме слагат на системи и да пускат питоцин, за да се предизвикат контракции и разкритие. На моя въпрос към сестрата: 'Колко, поне приблизително, може да продължи едно такова нещо?", получих неясния отговор: "It will take a while, it could be as long as 20 hrs or more". Така че ние се приготвихме да чакаме, сестрата ни остави сами в стаята и каза, че ще идва периодично да проверява как съм.
Бъдещият татко заклюма на един стол до леглото ми, аз обаче бях прекалено развълнувана, за да мога да спя, затова лежах и си мислех какво и как  ще ни донесат следващите часове.
Така продължи около час, през който нищо особено не се случи,  но скоро след това аз започнах да чувствам постепенно усилващи се контракции и болки. Зарадвах се, че явно системата действа (то как ли пък и няма да действа  ) и продължих да чакам. Болките обаче започнаха да се увеличават значително. Аз си мълчах, защото си казвах, че още нямам никакво разкритие и няма какво въобще да говоря, да стане поне 3-4 см, пък тогава. Сестрата се появи, аз споменах как се чувствам, тя ми каза, че е нормално и че е още много рано и че ще дойде пак по- късно. Аз продължих да чакам, но съвсем скоро след това контракциите и болките започнаха вече стремително да се увеличават, и като и сила, и като честота, а и продължителност. Аз все още си мълчах, защото си мислех, че съм доникъде, но когато след около още час, час и нещо станаха наистина много силни, казах на таткото, че наистина боли доста и искам да попитам сестрата кога можем вече да говорим за епидурална упойка - нещо, което аз принципно исках от самото начало. Сестрата дойде и каза, че е още много рано, аз нямам разкритие и ще отнеме часове преди да викат за епидурал. Измина оше един час, в който аз започнах да се потя от болки, ходих два пъти до тоалетната- само защото ставането от леглото по някакъв странен начин ме караше  да се чувствам малко по- леко, също така отново попитах за епидурална упойка и отново ми беше казано, че е извънредно рано и аз още нямам разкритие, камо ли да имам нужда от обезболяващи. Всичко това ме накара да се чувствам доста тъпо, защото си мислех как аз едва издържам болките, които имам, а истинските контракции и раждане въобще и не са започнали- това поне по думите на сестрата, която го твърдеше, и която също така и отказваше да ме прегледа за разкритие с обяснението, че чести прегледи, след като водите са изтекли не се препоръчват, тъй като има опасност от инфекции.
След още половин час, в който и контракциите, и болките се усилиха нетърпимо, сестрата се появи и аз поисках обезболяващо, ако не епдурал, то нещо друго. Тя с голямо неодобрение и неохота каза, че ще попита доктора и наистина донесе не след дълго някакво по- леко лекарство, което по нейни думи се предполагаше, че ще позатъпи болката. Почти беше понечила да го влее в ситемата, когато аз усетих нетърпимото желание да напъвам и се сгърчих в леглото от два- три непосредствено последвали един след друг напъна. Сестрата явно за първи път ме прие по- сериозно и реши, че все пак можела да погледне внимателно дали имам вече някакъв прогрес.
Следващите няколко минути прмениха целия сценарий. Сестрата небрежно започна да ме проверява за разкритие, след което се опули, грабна тел. и докато почти изхвърчаше от стаята,  успя да изкряка "Олеле, ама ти си с пълно разкритие и бебето е готово да излиза NOW!"
Докато аз успея да разбера какво става, в стаята дотърчаха още три сестри, самият доктор (най- накрая!), светнаха се лампи и се домъкнаха машинарии. Аз успях да попитам нещо за епидурал, при което получих (поне за момента и в моите очи) зловещия отговор :Няма време за епидурал, бебето излиза сега. Единственото, което мина през главата ми, беше "Това трябва да е някаква шега. 2006 год, в Америка и аз ще раждам natural child birth без никакви упойки". 
След минута обаче нито това, нито нещо друго вече имаше значение. 
Преди да имам време да мисля каквото и да е друго, кнтракциите зачестиха наистина много и беше време да напъвам .Всичко продължи около час и петнадесет минути, през които аз като насън следвах инструкциите на сестрата и дишах и напъвах, а м/у всяка контракция имах чувството, че ще умра от изтощение. В един момент, в който вече наистина имах чувстото, че това бебе никога няма да излезе, почувстах един по- силен напън, последван от невероятно облекчение и ...чух изплакването на нашето бебе.
Поставиха София за миг на гърдите ми и я отнесоха настрани, а за мен последва шиене, тъй като, както се оказа по- късно, се бях разкъсала 2 степен.
Останахме в същата стая още три часа, през които бебето беше непрестанно с нас, а аз се опитах, макар и доста тромаво, да кърмя. 
Останалото е история- пет дни, два от които прекарахме в болницата, останалите вече вкъщи, където нещата се развиват неочаквано добре, поне засега.
Аз се възстановявам много добре, кърменето е все още нещо, което не идва лесно, може би защото зърната ми се разраниха още от първия ден, но все има прогрес, а и млякото ми дойде вчера, така че силно се надявам нещата да влязат в ритъм.

Чувството да имаш свое бебе е наистина неописуемо и невероятно вълнуващо!

Благодаря много на всички, които са си мислили за мен последните дни и пожелавам успех и леко и бързо раждане на всички мамчета след мен!