Публикувана: 13 септ. 2006, 12:47 ч.
Последно мнение: 14 септ. 2006, 18:49 ч.

Беше ли ви мъчно, когато се изнесохте от дома на родителите си?

5 442
81
1

13 септ. 2006, 12:47 ч.

Мнения: 899

Темата ми е вдъхновение от тази на Kremi, за нашите деца, които бързо растат и отлитат.
Наред с щастието от новопридобитата свобода, при вас имаше ли и тъга? Понякога желание да бъдете отново малко дете и да сте при мама и татко?

За мен най-голямото изпитание беше мъката в очите на баща ми. И моментът, в който майка ми ми каза "Довиждане", сякаш отивах до магазина, а виждах сълзи по миглите й.

Последна редакция: ср, 13 сеп 2006, 17:18 от Umbra

# 1 13 септ. 2006, 12:52 ч.

Мнения: 1 462

Аз не знаех, че излизам от вкъщи в този смисъл. Да, отивах в казармата, но го чувствах сякаш моето място си остава. Когато се върнах и видях леглото си превърнато в склад, ми стана мъчно. Но не съм се задържал на тези си чувства - в казармата човек привиква на много работи. Сега не го чувствам свое място, колкото и да ме убеждават в това.

# 2 13 септ. 2006, 12:55 ч.

При хората, които обичам
Мнения: 3 192

Не тъгувах - някак усещах, че ще се върна . Както и стана. И сякаш никога не съм си тръгвала, а мама всяка сутрин е чукала на вратата "Съмна, Ване" Heart Eyes

# 3 13 септ. 2006, 12:57 ч.

Мнения: 1 866

Аз също не знаех, че никога вече няма да се върна да живея при родителите си. Излязох от дома на 19 години и заминах в чужбина, за да уча. Като останах сама надалече, тогава разбрах какво съм загубила. Но след това повече не съм си представяла да се върна да живея в един дом с родителите си. Прекалено много се променихме и те и аз през всичките години и съжителството според мен нямаше да бъде възможно без сериозни сътресения. Обаче се върнах в България, за да бъда по-близо до тях. Мъчно ми беше да ги оставя сами и не можех повече да гледам разплаканите очи на майка ми всеки път, когато си тръгвах. Щастлива съм сега, че могат да се радват на внуците си от близо.

# 4 13 септ. 2006, 12:57 ч.

на село
Мнения: 3 893

Беше ми -да Cry

, дори си поплаках. Бях на 18 години и отивах да уча във Варна.
Повече така и не се върнах у дома, не в буквалния смисъл, но се омъжих и мой дом станаха други места, а в Добрич си остана бащиният ми дом, в който все още се прибирам
от време - на време Sad

, докато има при кого.

Последна редакция: ср, 13 сеп 2006, 13:32 от НелиСА

# 5 13 септ. 2006, 13:02 ч.

Мнения: 5 577

Престанетееее yahoo_49

, ужасен емоционален тормоз има в днешните теми, не съм подготвена за това.

Кога ще дойде петък?

# 6 13 септ. 2006, 13:05 ч.

София
Мнения: 819

Не, не ми беше и сега също не ми е мъчно, сама пожелах с мъжа ми и детето да идем при неговите родители и не съжалявам за това наше решение Peace

A дали на нашите им е било мъчно - не ми дреме особено, ама сега ми се обаждат през ден, особено баща ми, за да взима детето от детска и да сме се видели Mr. Green

Последна редакция: ср, 13 сеп 2006, 13:47 от Пети

# 7 13 септ. 2006, 13:08 ч.

Мнения: 235

Не изобщо не ми беше мъчно , много си ми беше добре даже. На нашите не знам дали им е било , но не са ми го показали , спестихме си ги тези емоции.

# 8 13 септ. 2006, 13:11 ч.

Варна
Мнения: 1 383

По-скоро не. Аз и до сега си имам ключ от нас /ето - "нас" си казвам още/ и мога да севръщам когато поискам. Отношението на майка ми към мен като дете прозира в това към щерка ми. Но когато аз и кажа "майко" Гери ме поправя - "тя е маминка!" Simple Smile

# 9 13 септ. 2006, 13:13 ч.

Мнения: 9 990

Ами не, не съм изпитвала тъга-даже напротив.Нямаше сълзи в очите нито на баща, камо ли на майка, не са ме изпращали. Rolling Eyes

Не съм се и връщала.Аз по рпинцип не обичам такива сцени, нямаше сватба тип-прощаване на булката с майка и баща, баща ми не ме е предавал официално на мъжа ми-ей такива съм ги пропуснала за добро или лошо.

# 10 13 септ. 2006, 13:14 ч.

Мнения: 2 495

За конкретното изнасяне от дома..не ми беше мъчно, понеже нямаше никой вкъщи.Но още си спомням тъгата в очите на майка си като й казах че отивам да живея у приятеля си.Тогава ми стана мъчно...а и понякога ме обзема носталгия Tired

# 11 13 септ. 2006, 13:16 ч.

Мнения: 27 524

Да, много

И това, че дойдох на майната си също утежни нещата Sad

# 12 13 септ. 2006, 13:17 ч.

Мнения: 1 033

И аз за това си помислих като прочетох темата на Креми. На моменти ми се иска да се прибера, да се сгуша в татко и да забравя някои неща...
Та по темата - в началото не си мислех, че ще ми е толкова тежко. Но и до днес си поплакваме с баща ми, когато се разделяме след гостуване.

# 13 13 септ. 2006, 13:21 ч.

Мнения: 2 220

Не ми беше. Нямах търпение да се втурна в своя нов живот - нов град, нов дом (макар и кварира). Не знам защо, но това ми беше мечтата от ученичка. Независимост. Но това не означава, че не се връщам в родния град с удоволствие. Обичам много близките си и ми липсват, но едва ли бих живяла отново там...

# 14 13 септ. 2006, 13:28 ч.

София
Мнения: 2 271

Аз се изнесох, така да се каже постепенно Simple Smile

Започнах да преспивам в приятеля ми от време на време. По едно време вечер спях при него, а сутрин го закарвах на работа и отивах при нашите - цял ден си стоях при тях, а привечер го вземах от работа и отивахме у тях и пак преспивах там и така..... Постепенно си изнесох дрехите и другите вещи и нямаше сбогуване. Почти всеки ден се виждахме с нашите, а по телефона се чувахме по няколко пъти на ден, така че не сме си липсвали особено.
На скоро, обаче майка ми каза, че баща ми много съжалявал, за дето съм излязла от къщи - не могли да ми се порадват. Пък аз бях на 22 години, не съм била малка, ама явно вече му липсвам, а и от годините е станал по-сантиментален Heart Eyes

Но родителите ми винаги са били много трезвомислещи хора и при положение, че това е моето желание и отивам за добро там, само са се радвали за мен.

Препоръчани теми

? Въпроси всякакви ? (2024 г.)

Политиката в България - Тема 5

Фауната около нас

Войната в Украйна 2

Причина:

Причина: