Как се променят взаимоотношенията в семейството?

Никога не ми е казвал такова нещо! Направо не мога да повярвам,че ти е казал такова нещо! Възмутително е и никак не е честно от негова страна!

veni-b, направо си ми прочела мислите.
Аз не посмях да пусна такава тема, но всъщност имах такова желание.
За голямо съжаление май повечето татковци се опитват да избягат от проблема в къщи, направо буквално казано. Нашия татко засега стиска зъби, но определено много сме се отдалечили. Излизаме заедно, защото няма как да изляза с двете деца, а Наталия има нужда да излиза навън. Иначе си мисля, че старателно щеше да избягва този момент. Заради неадекватното й поведение най-вече. В началото и на мен ми беше трудно да се държа на положение в такива моменти, но сега съм пълен непукист, ако положението е неовладяемо, просто се прибираме. Не ми пука от чуждите погледи, не ми пука от подмятанията на децата (защото те не спестяват коментариите си), но ако таткото се отнесе по този начин , няма как да не боли жестоко. В крайна сметка детето е общо и никой баща няма право да изрече такива думи. Виновни за ситуацията няма и всеки от родителите е ДЛЪЖЕН да даде максималното от себе си. Чувствам се по-мъдра и по-значима от всички хора, които и понятие си нямат от такъв проблем, защото ми бяха нужни години да го приема и да се науча да се справям с него. Това ми дава сили да съм със самочувствие, да мога да се усмихвам и да продължа напред.
Причината за бягащите от отговорност бащи? Според мен и тяхната болка е също почти толкова голяма, но е по-лесно да обвинят някой друг за това, мислейки че от това ще им олекне. Копнеят не по-малко от нас да имат нормален живот, с деца на които да се радват и възхищават, да се срещат с приятели, да излизат...да, ама не. И тогава бягат, поне тези, чиято съвест е заспала отдавна.
Скоро срещнах една позната в Социалните, и понятие си нямах, че има 16г син с ДЦП. Питах я - имаш ли и друго дете? Отговори ми - че кой да ми го направи, никой не иска да живее с болно дете. Таткото ни остави.

Според мен зависи от човека. Има татковци, които стискат зъби и се държат...и други, които избират най-лесния път.... ти си виновна, не мога повече, тръгвам си....оправяй се. Не мога да разбера какво точно се цели с такова поведение. Ако искаш да си идеш, ако наистина не издържаш, ако не желаеш да поемеш отговорност за детето си, просто си отиваш. Защо си седиш и лаеш до припадък....каква полза от това. ..не го разбирам
При нас отношенията не претърпяха голяма промяна с раждането на Боби. Каквото си беше, това си остана....и доброто и лошото. Таткото е много привързан към двете деца. Никога не съм чула от него и една подобна дума по адрес на детето.
Мисля си....неспособността да помогнеш, пасивността и отчаянието са в състояние да предизвикат сериозна агресия. Ако осъзнаваш, че времето минава, а детето не се оправя, ако ти се иска всичко това да не се е случвало и да си идеш,,,но да не ти стиска да го направиш, ако си отчаян и не очакваш нищо добро от бъдещето, напълно си способен да изпадаш в безпричинен гняв и да си го изкарваш на най-близките. Аз не съм имала този проблем, но по причини, много различни. Нашият татко беше на другата крайност...той категорично отричаше да има проблем.... Но е важно да се знае как едно семейство, изправено пред подобен кошмар да съумее да се съхрани и оцелее. Как да се пребори единият с агресията, а другия с отчаянието си?!

Що се отнася до татковците... Аз не мога да се оплача, неприятно е, но е приел проблема и се е премирил с него, обича много Гери и винаги, където трябва да се заведе детето го води или ходим двамата. По лекари, по логопеди, по центрове за работата с детето. Тези, които ме познават знаят, че на срещите на Клуба на майките, нашият татко е винаги с нас, просто ме разбира, че аз трябва да отделя внимание на родителите, които съм поканила за срещите и се грижи за Гери по катерушките, но винаги е с мен, а особено щом е за децата винаги е на линия.
Проблемите  бяха в миналото. И ние сме имали търкания, къща без комин няма, но сега се разбираме добре, отделихме се от "съкровището" и се чувствам самата аз по-добре, а и цялото семейство.
Например, на нас много ни е трудно да ходим по магазините с Гери, щом слезем от колата и тя винаги плаче, разстроена е и така е през цялото време в магазина, не се успокоява с нищо, реве, мрънка, пищиства и нас, в тези моменти тогава нашия татко, а често и на мен ми се случва /защото търпиш, търпиш и накрая ти писва/ да й се скара и да каже думи като "Гергано, къде се пръкна такава ..."
Без татковците не можем, с тях лошо, без тях още по-лошо  - има една такава приказка. Имаше момент, когато можеше да остана и сама, ако бях предприела тази стъпка, като се замислих какво ме чака, дори и да съм много силна, надали ще мога да хвърча на всякъде и за всичко сама. /Тогава бих имала доста добро становище относно темата от форума "Как издържате психически и физически..."/Но конкретно  в момента за таткото, мога само да благодаря  на Господ за грижите  му, които полага към нас и че е с нас, не е казвал такива думи, за които разказват майките тук.
Мили мами, пожелавам Ви от сърце повече такива думи от татковците да няма около вас, а напротив.

Причините за проблемите в семейство с проблемно дете са много комплексни. Зависят не само от характерите ( и на двамата родители). Зависи от степента на увреждане на детето, от момента в който са го разбрали. Зависи също от това има ли и други деца в семейството, има ли планове за друго дете. Зависи от това как роднините приемат положението, има ли баби, които да отменят майката понякога. Не бива никой да се идентифицира с детето си, и това да е причина за срам, неудобство и т.н. Това, че в семейството има такова дете, не означава личен провал.
За съжаление майкита на деца, които се нуждаят 24ч от  грижи са в много зависимо положение от съпрузите си. С 112лв накъде?

  Първо, таткото отказваше да приеме, че детето има проблем. Постоянно повтаряше "Виж, детето си се развива нормално, престани да търсиш под вола теле", но когато все пак окончателно стана ясно, че проблем има, че се налага сериозна оперативна намеса и т.н., той млъкна изведнъж.
  Стегна се, преди операцията се държеше много повече от мен, аз тогава постоянно ревях от страх... той ми беше най - голямата упора, още повече, че не бяхме казали на родителите си какво ни предстои. За самият престой в болницата обаче, аз бях по - овладяна и поне външно по - спокойна, но нямах друг избор заради детето. След операцията, като се прибрахме вкъщи и дойде майка ми, за да помага, таткото ни сякаш изведнъж се дръпна  казваше, че го е страх, че не може да опази малката и че не знае какво да прави, когато тя заплаче примерно. Освен къпането, други ангажименти с детето не е имал.
  Днес нещата са почти същите. С дребосъчката се занимаваме или аз или майка ми, ако аз съм на работа. Е, от време на време татко и щерка вече се заиграват за кратко, но на разходка сам не може да я изведе. Безумно влюбене в детето, но не знае как да реагира на нервните изблици, на истеричните плачове, чувства се несигурен и предпочита аз да се оправям в подобни ситуации.
  Колкото до отношенията между нас двамата... промениха се, отдалечихме се един от друг и трябва да призная, че "заслугата" за това е основно моя. Детето поглъща почти цялото ми ежедневие, чувства и мисли, сякаш съм  изчерпана и неспособна да се забавляваме както преди, да намерим време само за нас, да помоговрим нормално... Знам, че не е редно, знам че трябва да намеря сили да променя първо себе си, а после ситуацията като цяло, защото в противен случай не помагам на никой...

От прочетеното до тук мили майчета оставам с впечатлението, че при нас нещата са най-сериозни и обстановката е съвсем нажежена Няма и надежди скоро да се оправи 
Само да ви споделя, че аз започнах да ходя на психолог и като че ли се чувствам малко по-спокойна защото той ми обесни че моите чувства и поведение са абсолютно адекватни за ситуацията която е в семейството. Но той много държи и Христо да присъства на срещите ни и да участва активно... само че той категорично отказва и така срещите ни се обезсмислят... защото е необходимо да се работи и с двамата родители. Трябва и двамата да приемем положението с Мими и да сме екип, а не всеки да тегли в неговата посока, да обвинява другият за неуспехите и да пренебрегва неговите чувства и емоции. И така .
Има обаче малък напредък и не мога да не го спомена- започнахме от време на време да излизаме с приятели и да ходим поне до Тетевен, където е неговото семейство. Поне виждам хора и се опитвам да се забавлявам, колкото мога. До Русе не иска и дума да става, повечето мои родните не са виждали детето, но защо ли да го виждат. Този четвъртък идва мой братовчед на гости със семейството си и те казаха, че баба ми вече е много зле и би било хубаво да отидем с малката, че може и да няма др възможност да се запознае с правнучка си. Надявам се това да го омилостиви и да ни заведе. А и от 2 годии не съм стъпвала в родният си град и ми е стегната душичката.

Пак Ви се оплаках мили мои.... май само аз се оплаквам 

       Ние с мама Кали долу горе се допълваме. Когато е много критична ситуацията и тя пуши с треперещи ръце цигари до филтъра, значи аз съм на ход и не мога да разчитам на нея. Обикновенно става когато спешно в реално време трябва да се вземе решение. Тя е добра, когато знае какво трябва да се направи примерно за 2-3 дни напред, месец, седмица. Например когато трябваше да се грижим за обездвижения и баща тя определено се справяше по-добре. Понесе смъртта му стоически.
       Веднъж донесох едно коте в къщи такова мръсно, улично. Изкъпахме го и го кръстихме Манчо. После видяхме че е женско. Много слушаше това коте и за 2 стотинки беля не ми е направило. Винаги обаче отиваше да си легне само в скута на малкия ми син и по тоя начин го заковаваше направо. Той не смееше да мръдне. После забелязах, че котето има петна, където козината му е по къса или по-рядка. Оказа се, че котето е болно от макроспория. То котето май е според човека. Макроспорията може да се прехвърли и на хората - получават се червени петна по кожата и трудно се лекува. Като го лекувах три седмици и се отказах. Една вечер го занесох на другия край на квартала. Мама Кали рева яко три дни.

Аз нямам какво да споделя за отношенията в семейството, защото не съм семейна. Липсваше ми опората когато трябваше да приема че детето ми е по различно, през месеците когато единственото, което виждах пред себе си беше операцията му и по време на саамта операция... Но се справих някак, вече е минало и спокойно гледам бъдещето с надеждата, че ме чакат хубави моменти.
Това, което ме притеснява и заради което пиша е, че във форума за самотни родители самотните майки на дечица с проблеми взеха да стават доста. И в повечето случаи бащите са напуснали след като се е родило детето и е станало ясно че е с увреждания. Явно някои не само си говорят...

Според мен такива хора имат нещо сбъркано в главата си...не мога да го обясня...не казвам, че е нещо лошо, а просто е сбъркано.
Ако приемем, че един баща напуска болното си дете по чисто егоистични причини - не иска да се заробва с грижи, как същият този човек ще живее по-нататък? Ще създаде ново семейство? А как ще гледа бъдещите си деца в очите...като знае, че вече е захврълил едно? И как ще спи спокойно? Или, може би ще остане сам. След такъв стрес силно се съмнявам да си върне вкуса към истинския живот без човек до себе си...
Напъвам се да се сетя за друга причина, освен егоизъм, и нищо не измислям. Обаче бъдещето в на егоиста в този случай би трябвало да е точно обратното на това, към което се стреми - личен душевен и физически комфорт.

И това се отнася не само за бащата...още по-трудно ми е да разбера семействата, които изоставят децата си...

Бащата на детето ми е на моменти и никога не мога да разчитам, че ще може да се грижи за нея Имало е моменти много да се грижи за нея, имало е моменти си е хващал сака с багажа и си е заминавал на 2000 км. Направо си ни изоставяше Това вече отмина и аз свикнах сама да се грижа за нея и да не разчитам на нищо за него. И без друго ще ми се разбутат и нерви , ще ми падне кръвното и аз трябва да падна на дивана за няколко часа. За това по-добре без неговите услуги, детето с мен и край на проблема

Аз с риск да прозвуча самохвално,мога да кажа,че без моя мъж съм за никъде.Бил е неотлъчно до мен в най-тежкия момент-когато Буби беше м/у живота и смъртта,после,когато лекарите ме убеждаваха да я оставя ако не беше той...не ми се мисли къде щеше да е сега малката ми Буби.И до днес е така-неговия реализъм и вяра ме държат.Е,и той не е от желязо,плакали сме заедно,смели сме се заедно,карали сме се,но опората в живота ми е той.Справя се добре с детето,аз съм много по-спокойна той да я гледа,а не бабите примерно.Е,има си и кусури-не може да пее и Буби се дразни като запее,ама аз съм добра и прощавам .
Ще съм му благодарна цял живот!

Валенце,защо трябва да си му благодарна?Така трябва да е!Нали той е другият родител! Друг е въпросът,че някой от бащите явно мислят по друг начин.