Здравейте!
Вече трета година живея съвместно с приятеля си и неговата дъщеря. Познавам ги откакто се помня. Той беше колега на баща ми, освен това бяхме и съседи. Не искам да разказвам надълго и на широко как се стигна до връзката ни (това в момента не е интересно). Познавам дъщерята на моя приятел от дълги години.
Тя никак не е лош човек, но е наказана от съдбата. Родена е с много сериозен сърдечен проблем, който е коригиран окончателно чак на 10 годишна възраст. Поради необходимостта “да не се натоварва много”, майка й (която от 5 години е покойник) и баба й(също вече покойник) не са и позволявали да прави нищо, грижели са се единствено да е нахранена, да е облечена и да е на топло. В продължение на много години на нея и е “набивано”, че е болна, че “не трябва да прави нищо”, че “не може да прави това-онова , защото ще се нарани”, а след развода на майка и с баща и (който тя много тежко понесе) започнаха да и втълпяват, че той е неин враг и иска да я нарани. Това естествено беше лъжа. Тогава тя живееше с майка си.... Майка и, обаче, ненадейно почина – моята приятелка я намерила, малко преди Бъдни вечер. Приятелката ми се премести да живее в друг град- там където живееше баща и, защото се страхуваше да бъде в жилището, където беше починала майка и. Няколко години не се бяхме виждали, докато така се развиха събитията, че заживяхме заедно. Никога до тогава не съм била толкова близка с нея и не знаех за проблемите й наследени/причинени от майка и. Накратко: когато заживяхме заедно тя нямаше почти никакви хигиенни навици (носеше бельо по 1 седмица, къпеше се на 10 дена веднъж – и зиме и лете!, прибираше мръсните си дрехи в гардероба при чистите, събираше си превръзките в една найлонова торба и ги държеше със седмици в стаята си – на 2 метра от леглото си, и т.н.) а за мръсотията, която заварих не ми се говори. Възпитание в посока “как да се държим в обществото” почти липсваше! Липсваха също така приятели, както от женски, така и от мъжки пол. Започнах да я извеждам с мен. Отне ми близо една година да и създам елементарни хигиенни навици – за съжаление с цената на много нерви от моя страна и почти без никаква подкрепа от страна на баща и, дори напротив – тя го настройваше срещу мен по всякакъв възможен начин. Междувременно, се запозна по Интернет с едно момче, с което излизаха на кафе няколко месеца (на практика си беше няколко пъти, но понеже той беше от друг град, срещите им не бяха чести) и тя се влюби лудо. Това ми помогна да я науча по-бързо на някои ХИГИЕННИ навици. Тя обаче започна да го “преследва” по телефона и той я заряза. (това се случи преди малко повече от година)
От този момент нататък обстановката у дома започна постепенно да се нажежава.
Първо обвиненията към мен започнаха да стават все по-налудничави, въпреки, че продължавах да я извеждам, дори я записах в групата по танци, която посещавах. Междувременно тя съвсем се изолира и затвори в себе си, започна да реве за щяло и нещяло, започна да се гневи от нищо, да се заяжда, да ми прави скандали и сцени на обществени места, излагаше ме пред приятелите и познатите ми, посягаше да ме удря, започна да изпада в истерии и да ни говори за самоубийство, занемари си следването (аз започнах да и правя курсовите проекти...), занемари и малкото познанства с хора извън семейството, и т.н. При опитите ми/ни да поговоря(им) с нея и да и помогнем получавах(ме) отговори от “Това не е твоя/ваша работа, ще правя каквото си искам” до “Стига сте/си ме тормозили, ще се обеся, ще се хвърля през терасата” последвано от истерия. Напуснах тогавашната си работа и останах у дома. Забелязвах, че постепенно слабее, въпреки, че се хранеше добре. Преди около 4 месеца бельото и започна да смърди много неприятно- имаше течение. Накарах я да отиде на гинеколог. Изписаха и лекарства. Няколко седмици след това, положението и си беше все същото – оказа се, че не използва лекарствата, а само ги е скрила в шкафа си. Последва разговор, който прерасна в скандал. Започнах внимателно да следя бельото и. В продължение на два месеца забелязах, че тя не използва превръзки, няма следи от кръв и един ден я принудих да ми покаже календара си. Установих, че втори месец липсва менструация. На нея това не и беше направило впечатление. Отново последва разговор, който прерасна в скандал и “Стига сте ме тормозили, ще се обеся, ще се хвърля през терасата....” последвано от истерия. Един месец ме/ни лъга по най-различни начини, протака посещението при лекар,(междувременно баща и замина в чужбина и останахме сами у дома) докато най накрая не я замъкнах лично при личната и лекарка. Поисках направление за гинеколог .... и сагата започна... хормонални изследвания в норма, ендокринно- здрава, кардиологично- здрава, кръвна картина- перфектна, проблеми с храносмилателна система – никакви. Междувременно теглото и спадна от 40 кг. (миналата година) на 32 кг. Остана само психолог и психиатър. Психолога ни прехвърли към психиатър, като резултат: остра невроза с параноя и анорексия. (Макар, че лично аз се съмнявам, че всъщност става въпрос за някаква форма на шизофрения). Изписаха и Liponex 2x25mg, хранителни добавки и много хранения. Започнах да я охранвам (макар често и против волята и) с всевъзможни калорични храни: пържоли, филета, пилешко, рибни деликатеси, риба, луканки, шунки, ролета, саздърма, пастърма, кашкавал, сирена, плодове, сладка, шоколади, крем-карамел, торти, пасти, кексове, рула и т.н. Направих и таблица, в която да записва всеки ден колко килограма е за да следим как се развива заболяването и. Пие лекарството вече от около 20 дни. Радвам се, че резултата до момента е повишаване на теглото до 36 килограма с тенденция за нарастване. От лекарството тя се успокои, вече липсват истериите, плача, заплахите за самоубийство, започна да спи нормално, не е нервна. Останаха обаче изрази като “Искаш да ме умориш и за това ме караш да ям!”!!!
Не жаля за нея нито средства, нито време и ако е необходимо земята ще преобърна, но ще и помогна! Чувствам я като малката сестра, която никога не съм имала! Поставила съм здравето и на челно място в приоритетите си!
По принцип съм много борбен, весел и контактен човек-оптимист, душата на компанията. Майка ми почина от рак когато бях на 15 (както се казва от куклите, преминах на тенджерите), а баща ми се спомина седем години по-късно, и той от рак. Нямам живи близки роднини – животът ме е научил да се боря със зъби и нокти и винаги да оцелявам. Постигнала съм много и се гордея с това. Завърших висше образование с много добра оценка. Хората с които работя, с които се срещам по работа и приятелите ми ме уважават и ценят. В момента започвам работа на отговорна позиция в международна фирма, най-добрата в цял свят в бранша.
Покрай изследванията на приятелката ми, реших и аз да се консултирам с ендокринолог, защото , въпреки, че все по-малко се хранех, килограмите ми се покачваха и покачваха. Оказа се, че имам намалена функция на щитовидната жлеза, но са необходими още допълнителни изследвания, които съм решила да ги направя, когато приятелката ми укрепне и/или когато баща и се прибере от чужбина, защото не смея да харча пари, с които мога да и купя храна, а и не смея да я оставя сама, защото понякога и пада кръвното и ме е страх да не припадне. За сега се мъча да спра покачването на тегло с глад, и почти успявам.
Това, което ми тежи и ме притеснява е, че все по-рядко се смея, настроението ми е много понижено, често стискам зъби през деня и плача вечер (когато тя си легне), болно ми е, че давам мило и драго за нея, за да и помогна както да оцелее, така и да стане пълноценен индивид (полезен на себе си и на обществото), следя винаги да се храни само с най-доброто, да се храни по режим, да си приема редовно лекарствата,да и е приятно и спокойно, а тя ме обижда по всякакъв начин както с думи, така и с действия. Говоря и, обяснявам и, че не трябва така да говори и постъпва, но без резултат. Поне говорим нормално, не е като преди, когато имаше сцени и налитане да ме удря.
Сега и приятелят ми се опитва да ми прехвърли вината... (по телефона!) А според мен те, като нейни родители, дълги години са прокарвали път към сегашното и състояние. За мен не е нормално да се възприема като “структура” дългогодишното хронично поднормено тегло, затруднен говор и всевъзможни мании, и да не се направи поне една консултация със специалист ендокринолог... Но обвиненията към мен все повече се увеличават. А аз ги обичам и двамата и държа на тях.
Уморих се вече! Аз съм само на 27... а се чувствам на 100...
Вече трета година живея съвместно с приятеля си и неговата дъщеря. Познавам ги откакто се помня. Той беше колега на баща ми, освен това бяхме и съседи. Не искам да разказвам надълго и на широко как се стигна до връзката ни (това в момента не е интересно). Познавам дъщерята на моя приятел от дълги години.
Тя никак не е лош човек, но е наказана от съдбата. Родена е с много сериозен сърдечен проблем, който е коригиран окончателно чак на 10 годишна възраст. Поради необходимостта “да не се натоварва много”, майка й (която от 5 години е покойник) и баба й(също вече покойник) не са и позволявали да прави нищо, грижели са се единствено да е нахранена, да е облечена и да е на топло. В продължение на много години на нея и е “набивано”, че е болна, че “не трябва да прави нищо”, че “не може да прави това-онова , защото ще се нарани”, а след развода на майка и с баща и (който тя много тежко понесе) започнаха да и втълпяват, че той е неин враг и иска да я нарани. Това естествено беше лъжа. Тогава тя живееше с майка си.... Майка и, обаче, ненадейно почина – моята приятелка я намерила, малко преди Бъдни вечер. Приятелката ми се премести да живее в друг град- там където живееше баща и, защото се страхуваше да бъде в жилището, където беше починала майка и. Няколко години не се бяхме виждали, докато така се развиха събитията, че заживяхме заедно. Никога до тогава не съм била толкова близка с нея и не знаех за проблемите й наследени/причинени от майка и. Накратко: когато заживяхме заедно тя нямаше почти никакви хигиенни навици (носеше бельо по 1 седмица, къпеше се на 10 дена веднъж – и зиме и лете!, прибираше мръсните си дрехи в гардероба при чистите, събираше си превръзките в една найлонова торба и ги държеше със седмици в стаята си – на 2 метра от леглото си, и т.н.) а за мръсотията, която заварих не ми се говори. Възпитание в посока “как да се държим в обществото” почти липсваше! Липсваха също така приятели, както от женски, така и от мъжки пол. Започнах да я извеждам с мен. Отне ми близо една година да и създам елементарни хигиенни навици – за съжаление с цената на много нерви от моя страна и почти без никаква подкрепа от страна на баща и, дори напротив – тя го настройваше срещу мен по всякакъв възможен начин. Междувременно, се запозна по Интернет с едно момче, с което излизаха на кафе няколко месеца (на практика си беше няколко пъти, но понеже той беше от друг град, срещите им не бяха чести) и тя се влюби лудо. Това ми помогна да я науча по-бързо на някои ХИГИЕННИ навици. Тя обаче започна да го “преследва” по телефона и той я заряза. (това се случи преди малко повече от година)
От този момент нататък обстановката у дома започна постепенно да се нажежава.
Първо обвиненията към мен започнаха да стават все по-налудничави, въпреки, че продължавах да я извеждам, дори я записах в групата по танци, която посещавах. Междувременно тя съвсем се изолира и затвори в себе си, започна да реве за щяло и нещяло, започна да се гневи от нищо, да се заяжда, да ми прави скандали и сцени на обществени места, излагаше ме пред приятелите и познатите ми, посягаше да ме удря, започна да изпада в истерии и да ни говори за самоубийство, занемари си следването (аз започнах да и правя курсовите проекти...), занемари и малкото познанства с хора извън семейството, и т.н. При опитите ми/ни да поговоря(им) с нея и да и помогнем получавах(ме) отговори от “Това не е твоя/ваша работа, ще правя каквото си искам” до “Стига сте/си ме тормозили, ще се обеся, ще се хвърля през терасата” последвано от истерия. Напуснах тогавашната си работа и останах у дома. Забелязвах, че постепенно слабее, въпреки, че се хранеше добре. Преди около 4 месеца бельото и започна да смърди много неприятно- имаше течение. Накарах я да отиде на гинеколог. Изписаха и лекарства. Няколко седмици след това, положението и си беше все същото – оказа се, че не използва лекарствата, а само ги е скрила в шкафа си. Последва разговор, който прерасна в скандал. Започнах внимателно да следя бельото и. В продължение на два месеца забелязах, че тя не използва превръзки, няма следи от кръв и един ден я принудих да ми покаже календара си. Установих, че втори месец липсва менструация. На нея това не и беше направило впечатление. Отново последва разговор, който прерасна в скандал и “Стига сте ме тормозили, ще се обеся, ще се хвърля през терасата....” последвано от истерия. Един месец ме/ни лъга по най-различни начини, протака посещението при лекар,(междувременно баща и замина в чужбина и останахме сами у дома) докато най накрая не я замъкнах лично при личната и лекарка. Поисках направление за гинеколог .... и сагата започна... хормонални изследвания в норма, ендокринно- здрава, кардиологично- здрава, кръвна картина- перфектна, проблеми с храносмилателна система – никакви. Междувременно теглото и спадна от 40 кг. (миналата година) на 32 кг. Остана само психолог и психиатър. Психолога ни прехвърли към психиатър, като резултат: остра невроза с параноя и анорексия. (Макар, че лично аз се съмнявам, че всъщност става въпрос за някаква форма на шизофрения). Изписаха и Liponex 2x25mg, хранителни добавки и много хранения. Започнах да я охранвам (макар често и против волята и) с всевъзможни калорични храни: пържоли, филета, пилешко, рибни деликатеси, риба, луканки, шунки, ролета, саздърма, пастърма, кашкавал, сирена, плодове, сладка, шоколади, крем-карамел, торти, пасти, кексове, рула и т.н. Направих и таблица, в която да записва всеки ден колко килограма е за да следим как се развива заболяването и. Пие лекарството вече от около 20 дни. Радвам се, че резултата до момента е повишаване на теглото до 36 килограма с тенденция за нарастване. От лекарството тя се успокои, вече липсват истериите, плача, заплахите за самоубийство, започна да спи нормално, не е нервна. Останаха обаче изрази като “Искаш да ме умориш и за това ме караш да ям!”!!!
Не жаля за нея нито средства, нито време и ако е необходимо земята ще преобърна, но ще и помогна! Чувствам я като малката сестра, която никога не съм имала! Поставила съм здравето и на челно място в приоритетите си!
По принцип съм много борбен, весел и контактен човек-оптимист, душата на компанията. Майка ми почина от рак когато бях на 15 (както се казва от куклите, преминах на тенджерите), а баща ми се спомина седем години по-късно, и той от рак. Нямам живи близки роднини – животът ме е научил да се боря със зъби и нокти и винаги да оцелявам. Постигнала съм много и се гордея с това. Завърших висше образование с много добра оценка. Хората с които работя, с които се срещам по работа и приятелите ми ме уважават и ценят. В момента започвам работа на отговорна позиция в международна фирма, най-добрата в цял свят в бранша.
Покрай изследванията на приятелката ми, реших и аз да се консултирам с ендокринолог, защото , въпреки, че все по-малко се хранех, килограмите ми се покачваха и покачваха. Оказа се, че имам намалена функция на щитовидната жлеза, но са необходими още допълнителни изследвания, които съм решила да ги направя, когато приятелката ми укрепне и/или когато баща и се прибере от чужбина, защото не смея да харча пари, с които мога да и купя храна, а и не смея да я оставя сама, защото понякога и пада кръвното и ме е страх да не припадне. За сега се мъча да спра покачването на тегло с глад, и почти успявам.
Това, което ми тежи и ме притеснява е, че все по-рядко се смея, настроението ми е много понижено, често стискам зъби през деня и плача вечер (когато тя си легне), болно ми е, че давам мило и драго за нея, за да и помогна както да оцелее, така и да стане пълноценен индивид (полезен на себе си и на обществото), следя винаги да се храни само с най-доброто, да се храни по режим, да си приема редовно лекарствата,да и е приятно и спокойно, а тя ме обижда по всякакъв начин както с думи, така и с действия. Говоря и, обяснявам и, че не трябва така да говори и постъпва, но без резултат. Поне говорим нормално, не е като преди, когато имаше сцени и налитане да ме удря.
Сега и приятелят ми се опитва да ми прехвърли вината... (по телефона!) А според мен те, като нейни родители, дълги години са прокарвали път към сегашното и състояние. За мен не е нормално да се възприема като “структура” дългогодишното хронично поднормено тегло, затруднен говор и всевъзможни мании, и да не се направи поне една консултация със специалист ендокринолог... Но обвиненията към мен все повече се увеличават. А аз ги обичам и двамата и държа на тях.
Уморих се вече! Аз съм само на 27... а се чувствам на 100...
