Na 40 godini sam. Imam semeistvo desa no tazi misal me 4ovarka seriozno. Ta ako niakoi moje da mi dade savet shte sam my blagodarna.
- Публикувана: 9 авг. 2006, 23:46 ч.
- Последно мнение: 21 авг. 2006, 09:25 ч.
Kak da razbera dali sam osinovena?
Имам познати,които са осиновени,някои знаят и много уважават осиновителите си и други не знаят,дори не знам как биха реагирали на този факт.
Може би ще добиеш малка представа от акта ти за раждане.На единия познат акта му за раждане е издаден някъде 2-3месеца след рожденния му ден с вписани като негови родители осиновителите му,докато моя(не съм осиновена) е издаден 3 дена след като съм се родила.
Незнам дали се заблуждавам,но мисля,че по това можеш да се ориентираш или пък направо да поговориш с родителите ти.
Може би ще добиеш малка представа от акта ти за раждане.На единия познат акта му за раждане е издаден някъде 2-3месеца след рожденния му ден с вписани като негови родители осиновителите му,докато моя(не съм осиновена) е издаден 3 дена след като съм се родила.
Незнам дали се заблуждавам,но мисля,че по това можеш да се ориентираш или пък направо да поговориш с родителите ти.
Да си призная и аз съм се запитвал това няколко пъти през моя живот.
Последния път беше когато четях Първичната рана. Намерих много черти в моето поведение, които отговарят на осиновен.
Но когато се замисля по-сериозно разбирам, че този въпрос е абсурден. Наистина на тази възраст надали има някакво серизно значение ( имам впредвид моята:). Какво би променило живота ми ако е така и го разбера? Че моят характер вече е оформен. По голям разбойник надали мога да стана
И най- накрая осъзнах, че просто се опитвам да си намеря едно простично обяснение ( да го наречем оправдание) за нещата, които ми е трудно да приема или не харесвам. А истината е, че не съм осиновен
Би било чудесно всичко да е простичко, ясно и предвидимо.... Ама не е. И може би това прави живота интересен.
за тези, които предизвикват живота!!!
Последния път беше когато четях Първичната рана. Намерих много черти в моето поведение, които отговарят на осиновен.
Но когато се замисля по-сериозно разбирам, че този въпрос е абсурден. Наистина на тази възраст надали има някакво серизно значение ( имам впредвид моята:). Какво би променило живота ми ако е така и го разбера? Че моят характер вече е оформен. По голям разбойник надали мога да стана
И най- накрая осъзнах, че просто се опитвам да си намеря едно простично обяснение ( да го наречем оправдание) за нещата, които ми е трудно да приема или не харесвам. А истината е, че не съм осиновен
Би било чудесно всичко да е простичко, ясно и предвидимо.... Ама не е. И може би това прави живота интересен.
за тези, които предизвикват живота!!! Да си призная и аз съм се запитвал това няколко пъти през моя живот.
Последния път беше когато четях Първичната рана. Намерих много черти в моето поведение, които отговарят на осиновен.
Но когато се замисля по-сериозно разбирам, че този въпрос е абсурден. Наистина на тази възраст надали има някакво серизно значение ( имам впредвид моята:). Какво би променило живота ми ако е така и го разбера? Че моят характер вече е оформен. По голям разбойник надали мога да стана
И най- накрая осъзнах, че просто се опитвам да си намеря едно простично обяснение ( да го наречем оправдание) за нещата, които ми е трудно да приема или не харесвам. А истината е, че не съм осиновен
Би било чудесно всичко да е простичко, ясно и предвидимо.... Ама не е. И може би това прави живота интересен.
за тези, които предизвикват живота!!!
Последния път беше когато четях Първичната рана. Намерих много черти в моето поведение, които отговарят на осиновен.
Но когато се замисля по-сериозно разбирам, че този въпрос е абсурден. Наистина на тази възраст надали има някакво серизно значение ( имам впредвид моята:). Какво би променило живота ми ако е така и го разбера? Че моят характер вече е оформен. По голям разбойник надали мога да стана
И най- накрая осъзнах, че просто се опитвам да си намеря едно простично обяснение ( да го наречем оправдание) за нещата, които ми е трудно да приема или не харесвам. А истината е, че не съм осиновен
Би било чудесно всичко да е простичко, ясно и предвидимо.... Ама не е. И може би това прави живота интересен.
за тези, които предизвикват живота!!!Blagodaria
Здравей Ана,
Аз съм дори по-голяма от теб. Започнах да си задавам въпроса дали не съм осиновена след като аз самата осинових две деца. Пълвото подозрение се зароди у мен след като случайно намерих свои снимки на няколко месеца в едно място, много приличащо на детските домове, които съм посещавала, с непозната жена, наподобяваща мед.сестри в домовете. После забелязах, че актът ми за раждане е издаден година и нещо след като съм се родила. Третата брънка във веригата беше фактът, че съм се появила в семейството на 15-ата година от брака на моите родители. И още, когато аз осинових децата си, моите родители приветстваха решението ни, но бяха категорично против да разкрием на децата си факта, че са осиновени.
Да си призная честно, не се измъчвах изобщо от подозренията си, просто ми стана интересно, че може би нещата в живота на майка ми и в моя се повтарят. Точно по това време почина баща ми, когото много обичах и който беше най-добрият ми приятел и съветник в живота. Малко след това почина и съпругът ми, а майка ми беше вече много болна, на легло. Не посмях да говоря с нея за съмненията си, защото знаех, че дори да е истина, това дълбоко ще я нарани.
Преди две години майка ми почина и тогава аз поговорих с леля си /по-малката сестра на майка ми, която в ранните ми детски години живееше с нас, не беше още омъжена и се грижеше много за мен/. Тя потвърди моите съмнения. Но уверявам те, това нищо не промени за мен. Може би започнах още по-силно да обичам и уважавам майка и татко. Защото знам, че не им е било лесно, защото знам, че преди 40+ години да осиновиш дете си е било почти героизъм /имайки предвид тогавашната нагласа на обществото/.
Не се измъчвай с подозрения. Ако това е важно за теб, поговори с майка си, баща си, или с някой близък роднина, който би трябвало да знае истината.
Ако през всичките тези години си се чувствала желана и обичана в своето семейство, значи си била щастлива. А какво по-важно от това?
Когато децата ми разбраха, че и аз като тях съм била осиновена, започнаха да подскачат /те са още сравнително малки - на 12 и на 9/ и да се радват, сякаш им бях казала най-чудесната новина на света
Желая ти много щастие!
Дани
Аз съм дори по-голяма от теб. Започнах да си задавам въпроса дали не съм осиновена след като аз самата осинових две деца. Пълвото подозрение се зароди у мен след като случайно намерих свои снимки на няколко месеца в едно място, много приличащо на детските домове, които съм посещавала, с непозната жена, наподобяваща мед.сестри в домовете. После забелязах, че актът ми за раждане е издаден година и нещо след като съм се родила. Третата брънка във веригата беше фактът, че съм се появила в семейството на 15-ата година от брака на моите родители. И още, когато аз осинових децата си, моите родители приветстваха решението ни, но бяха категорично против да разкрием на децата си факта, че са осиновени.
Да си призная честно, не се измъчвах изобщо от подозренията си, просто ми стана интересно, че може би нещата в живота на майка ми и в моя се повтарят. Точно по това време почина баща ми, когото много обичах и който беше най-добрият ми приятел и съветник в живота. Малко след това почина и съпругът ми, а майка ми беше вече много болна, на легло. Не посмях да говоря с нея за съмненията си, защото знаех, че дори да е истина, това дълбоко ще я нарани.
Преди две години майка ми почина и тогава аз поговорих с леля си /по-малката сестра на майка ми, която в ранните ми детски години живееше с нас, не беше още омъжена и се грижеше много за мен/. Тя потвърди моите съмнения. Но уверявам те, това нищо не промени за мен. Може би започнах още по-силно да обичам и уважавам майка и татко. Защото знам, че не им е било лесно, защото знам, че преди 40+ години да осиновиш дете си е било почти героизъм /имайки предвид тогавашната нагласа на обществото/.
Не се измъчвай с подозрения. Ако това е важно за теб, поговори с майка си, баща си, или с някой близък роднина, който би трябвало да знае истината.
Ако през всичките тези години си се чувствала желана и обичана в своето семейство, значи си била щастлива. А какво по-важно от това?
Когато децата ми разбраха, че и аз като тях съм била осиновена, започнаха да подскачат /те са още сравнително малки - на 12 и на 9/ и да се радват, сякаш им бях казала най-чудесната новина на света
Желая ти много щастие!
Дани
Препоръчани теми