... или размислите на една все още не-мама 
Простете ми най-напред, че дори си размишлявам така на глас още повече предвид това, че най-малкото все още нямам свои дечица и разсъжденията ми са породени предимно от наблюденията тук във форума както и на деца на близки, познати и по принцип, които срещам в ежедневието си...
Та така, много обичам да чета в "Нашите деца", то всъщност тук четях най-много и най-интересно ми беше, когато дойдох в самото начало във форума...та едно от най-честите неща за почти всеки казус или проблем с децата, което чета е - това е период, ще отмине, трябва търпение или някакъв специален подход ако си изисква...Говоря например за неща като инат, хапане, пищене, безкрайното "не", това, че все едно не чува детето...и какво ли още не, за което се е писало и почти винаги в отговора се крие това, че е период и това, че е естествено, защото така пише и в дебелите психологически книги... да и тук идват моите питанки - струва ми се, че тези периоди не са толкова естествени колкото си мислим...ох не знам дали ще ме разберете, но според мен това преди всичко идва от това, че днешните деца - и малки, и големи неминуемо попиват от напрежението, динамиката, стреса, които изпълват ежедневието на техните родители - т.е. хората, които се грижат за тях и ги възпитават, у дома, на градина, на училище са притеснени, изнервени, стресирани и това се предава на децата...те стават нервни и започват да проявяват някаква форма на бунтуване и агресия - да хапят, удрят, инатят се или пищят...Както и самото тяхно ежедневие, трудни уроци, езици, амбиции, игри, но какви - пред компютъра основно или все такива, в които ако не насилие, има стрес...
Много е тънка границата между това, че е естествен период и нещо, което се дължи на това напрежение, което дори във въздуха се усеща понякога...а сякаш ние не сме били такива, нашите родители са нямали дебели наръчници за възпитание, но ето - живи и здрави и психически стабилни сме, е поне повечето
Мисля си за нашето детство, нашите игри, винаги се сещам за детските български филми и ужасно много искам такова детство за бъдещите си деца, а това сякаш е мисия невъзможна, защото сега от най-ранна възраст технологията ги повлича...
Надявам се да разберете разхвърляните ми мисли и тъй като мисля, че имам още какво да казвам ще се включвам най-вероятно по-късно ако се получи диалог...
Благодаря на тези, които са изчели дългия ми постинг...
Простете ми най-напред, че дори си размишлявам така на глас още повече предвид това, че най-малкото все още нямам свои дечица и разсъжденията ми са породени предимно от наблюденията тук във форума както и на деца на близки, познати и по принцип, които срещам в ежедневието си...
Та така, много обичам да чета в "Нашите деца", то всъщност тук четях най-много и най-интересно ми беше, когато дойдох в самото начало във форума...та едно от най-честите неща за почти всеки казус или проблем с децата, което чета е - това е период, ще отмине, трябва търпение или някакъв специален подход ако си изисква...Говоря например за неща като инат, хапане, пищене, безкрайното "не", това, че все едно не чува детето...и какво ли още не, за което се е писало и почти винаги в отговора се крие това, че е период и това, че е естествено, защото така пише и в дебелите психологически книги... да и тук идват моите питанки - струва ми се, че тези периоди не са толкова естествени колкото си мислим...ох не знам дали ще ме разберете, но според мен това преди всичко идва от това, че днешните деца - и малки, и големи неминуемо попиват от напрежението, динамиката, стреса, които изпълват ежедневието на техните родители - т.е. хората, които се грижат за тях и ги възпитават, у дома, на градина, на училище са притеснени, изнервени, стресирани и това се предава на децата...те стават нервни и започват да проявяват някаква форма на бунтуване и агресия - да хапят, удрят, инатят се или пищят...Както и самото тяхно ежедневие, трудни уроци, езици, амбиции, игри, но какви - пред компютъра основно или все такива, в които ако не насилие, има стрес...
Много е тънка границата между това, че е естествен период и нещо, което се дължи на това напрежение, което дори във въздуха се усеща понякога...а сякаш ние не сме били такива, нашите родители са нямали дебели наръчници за възпитание, но ето - живи и здрави и психически стабилни сме, е поне повечето
Мисля си за нашето детство, нашите игри, винаги се сещам за детските български филми и ужасно много искам такова детство за бъдещите си деца, а това сякаш е мисия невъзможна, защото сега от най-ранна възраст технологията ги повлича...
Надявам се да разберете разхвърляните ми мисли и тъй като мисля, че имам още какво да казвам ще се включвам най-вероятно по-късно ако се получи диалог...
Благодаря на тези, които са изчели дългия ми постинг...
- няма начин да не си влияем взаимно, да си предаваме енергия от всякакъв характер. Но можем ли да променим нещо? И трябва ли? 
После някак си разбрах толкова неща от форума и ми се разшириха доста възгледите и все пак понякога си размишлявам ей така за тези периоди и се готвя психически за момента, в който аз ще имам деца, но съм сигурна същевременно, че като настъпи той, дай Боже, пак ще съм неподготвена 
. Нямаме компютър в къщи и всеки уикенд сме или на планина или на селски туризъм. А, отглеждаме и две морски прасета за "снемане на напрежението" и цветя на балкона. А на морето ще вземем и ластик и въже за скачане и понеже сме голяма "банда" ще играем на народна топка. 
Те пък са такива сладури с това парадоксално, някакви такива бебета почти а ги виждаме в роля на големи да се оправят успешно с компютрите и всякава домашна техника, за необременените им мозъчета това е нещо естествено и са много сладки действително 