Една мисъл ме гложди от доста време, да не кажа от както имам дете. Опитвам се да се ограмотявам относно подхода към децата, за естествените периоди, през които минава едно дете, да проявявам разбиране, търпение, информирам се за всичко , което ми се случва с Бобчо. Забелязвам обаче, че ако се изпусна да реагирам първосигнално, съм копие на майка ми или баща ми като реакция. Това ми е крайно неприятно, но не защото те са правили нещо кой знае колко лошо, а по скоро , защото съм с вътрешното убеждение , че то е било неправилно. Така съм го възприемала като дете , така си е останало и до днес. С една дума - опитвам се да не повтарям нищо, ама наистина нищо от модела на моите родители. Това може да се каже дори и за полезни неща... А вие сравнявате ли се с тях, поддържате или бягате от техния модел на възпитание?
- Публикувана: 24 юли 2006, 23:54 ч.
- Последно мнение: 4 авг. 2006, 19:45 ч.
Моделът на вашите родители - влияе ли ви?!
влияя се, да. и то подсъзнателно, най- често, когато реагирам спонтанно. иначе се старая да възпитавам както смятам аз за правилно и едва ли ще зачудя някого, ако кажа, че не ми харсесва методът на "наще" . старая се да не им подражавам, но понякога като изпискам все едно чувам истреричната си майка 
И мен ме мъчат подобни мисли. Подсъзнателно съм същата като тях. Това на моменти толкова ме ядосва, че ми иде да си блъсна главата в стената. Сега след време виждам, че са били прави за много неща, но като малка не съм мислела така 
Според мен е добре да се подхожда както ти казва сърцето и както чувстваш нещата, а не да мислиш постоянно как биха постъпили твоите родители. Аз се старая да балансирам. Всичко, което не ми е харесвало в тяхното възпитание се опитвам да го избягвам, но от добрите им страни не се отричам.
Според мен е добре да се подхожда както ти казва сърцето и както чувстваш нещата, а не да мислиш постоянно как биха постъпили твоите родители. Аз се старая да балансирам. Всичко, което не ми е харесвало в тяхното възпитание се опитвам да го избягвам, но от добрите им страни не се отричам.
Ох, как ме боли понякога езикът като си го прехапвам........
Едно време редовно се възмущавах от родителите си, че не са достатъчно либерални, че не ми разрешават много неща, че винаги казват едни и същи фрази, особено:"Ти накъдето отиваш, аз оттам се връщам". Мислех си, че когато имам дете, ще правя точно обратното.
Сега, когато самата аз съм родител, виждам нещата по друг начин. Чак сега разбирам, че колкото и да са различни майките и бащите ни, всички можем да цитираме едни и същи поучения и аргументи "за" или "против" нещо. И много често се хващам, че използвам същите аргументи или изрази. Най-много ме е яд, когато това е ситуация, в която аз съм била на обратното мнение, защото си спомням какво чувствах тогава - слаба, угнетена и неразбрана.
В крайна сметка, въпреки големите "лишенния", които съм търпяла, съм на мнение, че голяма част от подхода на родителите ми е приемлив и за мен. Станах добър човек (поне така си мисля). Сега съм им благодарна за това, което съм.
Сега аз се занимавам повече от мъжа си с детето и го познавам по-добре.
Когато имаме спор за нещо или му правя забележка, той ми казва:"Кой ти каза, че твоето възпитание е най-правилното?" Всеки път се замислям дали е така. Винаги отговарям, че когато човек е доволен от себе си и от родителите си и техните грижи, то той се стреми да пренесе голяма част от това в собственото си семейство.
Надявам се да отговорих на въпроса ти, макар и малко дългичко да стана.
Едно време редовно се възмущавах от родителите си, че не са достатъчно либерални, че не ми разрешават много неща, че винаги казват едни и същи фрази, особено:"Ти накъдето отиваш, аз оттам се връщам". Мислех си, че когато имам дете, ще правя точно обратното.
Сега, когато самата аз съм родител, виждам нещата по друг начин. Чак сега разбирам, че колкото и да са различни майките и бащите ни, всички можем да цитираме едни и същи поучения и аргументи "за" или "против" нещо. И много често се хващам, че използвам същите аргументи или изрази. Най-много ме е яд, когато това е ситуация, в която аз съм била на обратното мнение, защото си спомням какво чувствах тогава - слаба, угнетена и неразбрана.
В крайна сметка, въпреки големите "лишенния", които съм търпяла, съм на мнение, че голяма част от подхода на родителите ми е приемлив и за мен. Станах добър човек (поне така си мисля). Сега съм им благодарна за това, което съм.
Сега аз се занимавам повече от мъжа си с детето и го познавам по-добре.
Когато имаме спор за нещо или му правя забележка, той ми казва:"Кой ти каза, че твоето възпитание е най-правилното?" Всеки път се замислям дали е така. Винаги отговарям, че когато човек е доволен от себе си и от родителите си и техните грижи, то той се стреми да пренесе голяма част от това в собственото си семейство.
Надявам се да отговорих на въпроса ти, макар и малко дългичко да стана.
Аз одобрявам модела на родителите ми.
Старая се да съм спокойна, да не повишавам тон, да не се карам пред другите деца, да не правя забележки и най-вече да поущрявам.
Бих искала да давам верни насоки за развитието на детето ми, както направи майка ми с мен, а не да страдам от болни амбиции и тотапло да го объркам.
Аз откакто се помня живея с мисълта, че съм била най-доброто и най-умното дете. Както и най-красиво, естествено. Разбира се, че това не е точно така, но родителите ми са ме карали така да се чувствам. Никога не са ми повишавали тон. Разбитахме се само с поглед.
Ей така искам и аз да се отнасям към детето си, когато започне повече да разбира.
Много бих искала и да съм смела в решенията и постъпките си в по-далечно бъдеще. Да вярвам на детето си и да не му задавам въпроса - В колко ще се прибереш? /колкото и да ми се иска/. Абе много са нещата, има да се уча, да подръжавам, но дали ще успея??? Времеето ще покаже.
Единственото, което ми е липсвало е повече време прекарано с тях.
Старая се да съм спокойна, да не повишавам тон, да не се карам пред другите деца, да не правя забележки и най-вече да поущрявам.
Бих искала да давам верни насоки за развитието на детето ми, както направи майка ми с мен, а не да страдам от болни амбиции и тотапло да го объркам.
Аз откакто се помня живея с мисълта, че съм била най-доброто и най-умното дете. Както и най-красиво, естествено. Разбира се, че това не е точно така, но родителите ми са ме карали така да се чувствам. Никога не са ми повишавали тон. Разбитахме се само с поглед.
Ей така искам и аз да се отнасям към детето си, когато започне повече да разбира.
Много бих искала и да съм смела в решенията и постъпките си в по-далечно бъдеще. Да вярвам на детето си и да не му задавам въпроса - В колко ще се прибереш? /колкото и да ми се иска/. Абе много са нещата, има да се уча, да подръжавам, но дали ще успея??? Времеето ще покаже.
Единственото, което ми е липсвало е повече време прекарано с тях.
Влияе ми...........родителите ми са живяли в друго време, с различни приоритети...........имам чувството, че да е чист пода е по- важно за тях, отколкото детето да е спокойно и щастливо...........Пък и сме различни храктери........те са много мекушави и бързо изпадат в състояние на безпомощност , а аз съм някак по- уверена......но пък са много себераздаващи се, естествени и непосредствени...........първо чувстват, после мислят ( аз искам и се старая при мен да е обратното)........Така че се опитвам да взимам добрите страни
Ех,да можех да съм като тях.Винаги съм им се възхиЩавала за подхода им към мен и брат ми.
Не си спомням да са ни били,никакви крясъци,никакви драконовски наказания,като наказания с бирени капа4ки под коленцата,както правиха на другите родителите им.Никакви забрани.
Просто с един поглед,едно изре4ение ни поставяха на мястото ни.Имаха ни огромно доверие и ние го знаехме.Поради тази при4ина и се стремяхме да го задържим.С баЩа ми си говорехме за вси4ко,страшно либерте е.
Докато аз съм по_нетърпелива,понякога не се поставям на мястото на дъЩеря си.Понякога избухвам,нетърпелива съм.
Не си спомням да са ни били,никакви крясъци,никакви драконовски наказания,като наказания с бирени капа4ки под коленцата,както правиха на другите родителите им.Никакви забрани.
Просто с един поглед,едно изре4ение ни поставяха на мястото ни.Имаха ни огромно доверие и ние го знаехме.Поради тази при4ина и се стремяхме да го задържим.С баЩа ми си говорехме за вси4ко,страшно либерте е.
Докато аз съм по_нетърпелива,понякога не се поставям на мястото на дъЩеря си.Понякога избухвам,нетърпелива съм.
За съжаление понякога - да!Едва ли има някой,който в определен момент като малък да не е казвал :Аз с моите деца,няма да се държа така... или други такива.Част от държанието на родителите си оправдавам,даже смятам(вече),че са били много прави,но има неща ,с които никога няма да се съглася и всячески се старая да не повтарям.Направо се сривам обаче,когато при импулсивна реакция чувам не себе си,а копие на баща ми или майка ми......Естествено лошата страна,която така се опитвам да скрия дълбоко,дълбоко...... 
Честно казано - не, за което безкрайно съжалявам. Родителите ми живееха в друго време, имаха много повече време за нас. Все още си спомням как вечер обичахме да се гушкаме в мама и да слушаме как ни чете "Работна мецана". И до сега зная приказката наизуст. Заедно правехме такива великолепни "бели" като да изрисуваме детската стая с графити ) или вечер да скрием пижамата на баща ми и той уж да я търси половин час ). Днес някак все не ни достига време за децата и макар "да живеем във времето на високите технологии", не искам синът ми да порасне пред телевизора, втренчен в Cartoon Network, вместо седнал до мен да се смее на "Дядо и ряпа". Иска ми се да усеща, че с всяка целувка за лека нощ му давам цялата си любов, а не че търся извинение за малкото време прекарано с него. Родителите ми ми дадоха всичко от себе си, достатъчно свобода и много подкрепа. Надявам се един ден, след много години, и моите деца да кажат това.
) или вечер да скрием пижамата на баща ми и той уж да я търси половин час ). Днес някак все не ни достига време за децата и макар "да живеем във времето на високите технологии", не искам синът ми да порасне пред телевизора, втренчен в Cartoon Network, вместо седнал до мен да се смее на "Дядо и ряпа". Иска ми се да усеща, че с всяка целувка за лека нощ му давам цялата си любов, а не че търся извинение за малкото време прекарано с него. Родителите ми ми дадоха всичко от себе си, достатъчно свобода и много подкрепа. Надявам се един ден, след много години, и моите деца да кажат това. 
Влияе ми, разбира се. Гледам да вземам каквото ми харесва, и да не правя това, което не ми е харесвало. Надявам се и децата ми един ден, живот и здраве, да правят така. Не си правя илюзии, че и към нас няма да има критики и желание някои неща да се правят по-добре. По-скоро би ме притеснило, ако не е така, би ми създало чувство за сбърканост на нормалното движение на света. Такова чувство изпитвам като видя например родители, които ми изглеждат по-интелигентни от децата си. Изпитвам тъга и тих страх.
Сигурно ми влияе,но аз поне не го усещам...А подобно на някои момичета преди мен ми се иска.Наистина бих искала да мога да повторя модела на майка си, и ако в резултат след време взаимоотношенията между мен и детето ми са такива,каквито аз имам с майка си,бих била щастлива...Струва ми се малко вероятно,дори и заради по-различното време,в което живеем...
