Давайте, ще копирам след малко разни работи от другата тема.
- Публикувана: 12 юли 2006, 15:49 ч.
- Последно мнение: 14 юли 2006, 06:42 ч.
Хавански клуб
Стариците и морето
Жената бавно вдигна поглед нагоре, към необятното пурпурно небе, заливащо морето и лодките с меките отблясъци на залеза. Сякаш винаги бе стояла тук и винаги бе изпращала слънцето. Зареяла поглед, тя ту изпадаше в нереален транс, в който, морето и залезът бяха част от нея и заедно с нея се сливаха в невидимо и необяснимо цяло, ту рязко отмяташе коса, бръсвайки солените пръски от челото си, и тоя неволен жест рязко я връщаше към настоящето. Малкият кей се тресеше под напора на вятъра, а след като и солените пръски вода заплашваха да я изкъпят, тя примирено извади крака от морето, стана и се запъти към къщата на плажа.
- Джулс, май ти трябва хавлия!- смеейки се я посрещна една от обитателките на плажния дом.
- Не, Ан, благодаря ти, но ром би свършил работа.-също тъй шеговито и отвърна Джулия. - Ужасно се измокрих, но просто не бих могла да пропусна този залез. -Дано поне някой да се е сетил да сготви, покрай цялата тази романтична еуфория наоколо.
Дулс влезе в къщата, като продължаваше да мърмори, а Ан я последва.
Къщата беше цяло чудо, никой в околността не помнеше, а и не знаеше, кога е била построена. Фактът, че все така си стоеше, кацнала на самия край на плажа, устояла на циклоните и човешката немара, я направи в очите на новодошлите наемателки великолепна. Те се нанесоха преди месец в чудесно настроение и с тонове багаж, под присмехулните погледи на съседите си.
Жената бавно вдигна поглед нагоре, към необятното пурпурно небе, заливащо морето и лодките с меките отблясъци на залеза. Сякаш винаги бе стояла тук и винаги бе изпращала слънцето. Зареяла поглед, тя ту изпадаше в нереален транс, в който, морето и залезът бяха част от нея и заедно с нея се сливаха в невидимо и необяснимо цяло, ту рязко отмяташе коса, бръсвайки солените пръски от челото си, и тоя неволен жест рязко я връщаше към настоящето. Малкият кей се тресеше под напора на вятъра, а след като и солените пръски вода заплашваха да я изкъпят, тя примирено извади крака от морето, стана и се запъти към къщата на плажа.
- Джулс, май ти трябва хавлия!- смеейки се я посрещна една от обитателките на плажния дом.
- Не, Ан, благодаря ти, но ром би свършил работа.-също тъй шеговито и отвърна Джулия. - Ужасно се измокрих, но просто не бих могла да пропусна този залез. -Дано поне някой да се е сетил да сготви, покрай цялата тази романтична еуфория наоколо.
Дулс влезе в къщата, като продължаваше да мърмори, а Ан я последва.
Къщата беше цяло чудо, никой в околността не помнеше, а и не знаеше, кога е била построена. Фактът, че все така си стоеше, кацнала на самия край на плажа, устояла на циклоните и човешката немара, я направи в очите на новодошлите наемателки великолепна. Те се нанесоха преди месец в чудесно настроение и с тонове багаж, под присмехулните погледи на съседите си.
Вие поддържайте огъня в очите.
Бяха невероятно колоритна компания, смеещи се, облечени в разноцветните си рокли, боси, със светещи очи и развяни от вятъра коси... Жени, прехвърлили 50-те... Нахлуха като ураган и сгушената в дървета къща се оживи и засвети...
Джулс се оказа права. Покрай суматохата никой не се беше сетил за ядене. всички бяха насядали на верандата, грижливо придържайки запотени чаши ... витаеше усещане за промяна, нещо вълнуващо щеше да се случи. какво търсеха тук тези жени?
***
Луната чертаеше пътечка през спокойното море. Плажът беше пуст, никъде не се виждаше жива душа. Верандата осветяваше пясъка пред къщата, но нямаше минувачи – за да се потопят в смеха, който може би и заради кубинския ром, ставаше все по-силен, по-звънък.
Джулс се оказа права. Покрай суматохата никой не се беше сетил за ядене. всички бяха насядали на верандата, грижливо придържайки запотени чаши ... витаеше усещане за промяна, нещо вълнуващо щеше да се случи. какво търсеха тук тези жени?
***
Луната чертаеше пътечка през спокойното море. Плажът беше пуст, никъде не се виждаше жива душа. Верандата осветяваше пясъка пред къщата, но нямаше минувачи – за да се потопят в смеха, който може би и заради кубинския ром, ставаше все по-силен, по-звънък.
