Сигурно той ще свикне по-бързо от мен! За това така озаглавих темата.
Знам, че повечето да не кажа всички деца плачат, но аз не мога да издържа да го слушам как се дере пред вратата!
Първия ден беше до обяд, но вече беше питал кога ще отида да го взема, втория и третия ден влизаше малко раздвоен, но влизаше в стаята, като го вземах само докато ме види се вкопчва в мен и казва да слагаме сандалките, да взимаме пантофките и пижамката и да си тръгваме. Очичките му са много тъжни, личи се че е плакал.
От вчера и днес сутринта става с мисълта, че няма да ходи, но въпреки това отиваме. Започва да плаче и да се държи за мен, буквално го изтръгвам и го оставям в стаята и затварям вратата, слушам само отвън докато спре да плаче. Той плаче отвътре, аз отвън! Ми не го понасям тоя начин, няма ли друг? Нямам макаренковско сърце. Това ли е начина за свикване? Това е ужасен стрес и за него, и за мен!