Правилата за туристически групи важат и за индивидуалните туристи.
Тези материали се използват благодарение на http://store1.data.bg/donkey/index.htm
Българските планини
Тактика на придвижване на туристически групи
При всеки поход желателно е водачът да обявява часа на тръгване и задачите на всеки преход. Той изработва тактиката на прехода, като я следва с оглед на конкретните условия:
• Непосредствена подготовка преди тръгване
• Оформяне на колоната
• Начин на придвижване
• Темпо на придвижване
• Почивки
• Места за хранене
• Други
Непосредствената подготовка преди тръгване най-често се извършва рано сутринта. Тогава водачът:
• Преброява участниците в прехода;
• Проверява здравословното им състояние – при неблагоприятно състояние се вземат съответни мерки и решение, какво да се прави;
• Дава последни указания за прехода – продължителност, форма на терена, почивка за обяд и т.н..
Подреждането на колоната се извършва от водача по негово осмотрение, но в практиката се е наложила форма, която в общи линии е оптимална за всякакви терени:
• Най-отпред върви водачът – никой от участниците в прехода няма право да избързва пред него;
• Двама-трима по-силни мъже – това правило важи изключително за преходи в зимни условия, когато се налага да се прави (да се бие) пъртина;
• Най-слабо подготвените в групата участници – лицата, които поради физическа не равностойност, временно неразположение или др. не съумяват да поддържат темпото на групата, вървят непосредствено след водача и определят темпото на цялата група;
• Жените и децата
• Мъжете
• Спасител на групата - никой от участниците в прехода няма право да изостава след него. Спасителят върви след изоставащите, като поддържа постоянна връзка (визуална, звукова и др.) с водача. При необходимост (наложителна почивка, опасност от разкъсване на колоната) той спира придвижването на цялата група за да не се изгуби компактността й.
Начинът на придвижване ще бъде разгледан по-долу.
Движението става с равномерно темпо, което се определя от водача, съобразно възможностите на най-слабо подготвените участници. Желателно е, в началото на прехода, темпото на придвижване да е по-слабо за да могат да се приспособят към натоварвенето дихателната и сърдечно-съдовата системи. Това правило важи и за първите минути от тръгването след направена почивка. При спиране – темпото постепенно намалява.
Много често, при движение с група, по-неопитните туристи, все още не изградили своя индивидуална туристическа походка не съобразяват крачката си с тази на групата. Придвиждат се с пъргавина, на пристъпи, неритмично и донякъде своенравно. Но това често е по-уморително от последователната групова стъпка, защото изисква повече усилие за преодоляване на инерцията на групата и стръмнините.
Скоростта на придвижване зависи наклона на терена, от метеорологичните условия, както и от самите туристи. При равен терен средната скорост на трениран пешеходец е около 4-5 км/ч.
Почивките служат за възстановяване на силите, за урегулиране на дишането и др.
• Първа почивка – прави се в рамките на десетина минути от тръгването и служи за прогонване на раниците и събличане на излишното облекло. Обикновено по-неопитните туристи тръгват твърде навлечени и бързо се изпотяват. Водачът следва да даде почивката преди дрехите да бъдат запотени, когато по себе си усети, че тялото му започне да загрява.
• Последващи почивки –почивки до десетина минутни, които се правят приблизително на 50 минути ходене. Това не е абсолютно правило, дадените времена зависят от атмосферните условия и сложността на терена.
• Едноминутни почивки – целта им е да се урегулира дишането, да се успокои пулса и да се поотпуснат пренатоварените мускулни групи. Правят се предимно при преодоляване на много стръмни участъци. При тези почивки раниците не се свалят, не се пуши и не се сяда. Туристите могат да се наведат в кръста, за да отпочинат гърба и раменете.
• Обедни почивки – по-продължителни почивки, които зависят от графика на придвижване и от метеорологичните условия. През зимата вместо една продължителна почивка, могат да се направят няколко по-кратки почивки за хранене (хранене “на крак” с предварително подготвени сандвичи). Това правило може да се прилага и през лятото при по-продължителни преходи или при изоставане от графика на придвижване. При летни преходи е препоръчително обедната почивка да се направи в най-горещите часове на деня.
Място на хранене - мястото и часът на хранене предварително се планират и обявяват от водача. Обикновено се търси източник на вода, ветрозащитено място и хубава гледка.
Сутрин е добре да се тръгва след закуска. При по-продължителни дневни преходи часът за закуска може да се измести до три часа след тръгването.
Продължителността на прехода е около 7-8 часа. Сутрин се тръгва рано, препоръката е основната част на прехода да бъде преодоляна до обяд. През зимата е желателно дневният преход да завършва до 15 часа.
Групата може да преодолее 25-30 и повече километра на ден. При големи денивелации това разстояние намалява. Известно е, че за един час с раница, в планината се преодоляват при изкачване около 300 м, а при слизане около 500 м денивелация.
Начини на придвижване на групата
Начините на придвижване се определят от водача, съобразно релефа:
• Колона по един – най-удобен за придвижване по тесни пътеки. Участниците се движат на няколко метра един от друг като не допускат разкъсване на колоната. При този начин на придвижване всеки преминава от там, откъдето е минал водача. При зимни походи придвижването в колона по един е задължително, като се стъпва в стъпката на предостоящия. Значението на това е запазване на енергията.
• Придвижване в пакет (на група) – при широки пътища, била или поляни. Водачът трябва да има предвид, че при този начин на придвижване, туристите често се унасят в разговор и са склонни към изоставане.
• Верига – при неблагоприятни климатични условия, най-често свързани със силно намалена видимост при необходимост да се открият маркировъчни знаци, хижа и др. Туристите се подреждат в редица по един на видимо разстояние един от друг и се движат напред с бавно темпо до откриване на целта. Необходимо е всеки да поддържа постоянна връзка със съседите си. В края се прави преброяване на туристите.
Водачът може да преброява хората и по време на движение като започне от “едно”, а всеки следващ в колоната казва поредното число докато се стигне до края. Последният от колоната (т.е. спасителят) отново казва “едно” и процедурата се повтаря в обратен ред към началото. По този начин и водачът, и спасителят ще се информират за числеността на групата. Този начин може да се ползва и за предаване на съобщения.
Желателно е водачът да е запознат със забележителностите и географските обекти за да поддържа и отговаря на интереса на групата.
Техника на придвижване по различен терен
Всеки турист си изработва своя най-подходяща индивидуална походка при която изразходва минимално количество сили. Това става с практиката. Не бива да се усеща недостиг на въздух или да се стига до прекомерно учестяване на дишането. Вдишва се на две, а се издиша на три крачки, но тази норма е индивидуална. Някои туристи неправилно спират дишането си, когато се изкачват, други пеят или викат. Тези действия смущават дишането, което допълнително е затруднено и от разредения планински въздух.
Движението с раница предизвиква естествено привеждане стойката на тялото. Така се постига снижаване на центъра на тежестта. Краката пружинират в колянната става, като по този начин раницата се движи в една относително постоянна права линия и не се тресе.
Темпото на придвижване е равномерно, без внезапни спирания или ускорявания. Водачът трябва да има предвид също, че както прекалено бързото, така и прекалено бавното темпо водят до ненавременна умора.
Желателно е двата крака да бъдат възможно най-малко напрегнати. Кракът във въздуха при пристъпване да е с опуснат прасец за да почива мускула.
При равен терен се прави т.нар “претъркалваща стъпка” – първо се поставя петата, после ходилото се “претъркалва” до пръстите.
Изкачването става като кракът стъпва на цяло стъпало. Изкачването не бива да става на пръсти, защото се претоварват прасците и може да се стигне до схващане.
Слизането също става като се стъпва на цяло стъпало. Особено важно тук е да се стъпва внимателно със засилена грижа към коленете, които са най-слабото звено. Много често туристите поставят на коленете си специално закупени пристягащи наколенки.
При изкачване или при слизане по склонове с по-голям наклон обикновено се практикува придвижване по серпентини (зиг-заг).
Важно е да се оглежда терена и да се избират най-безопасните места за стъпване.
Тревисти (хлъзгави) склонове
Не бива да се подценява сухата или мократа трева, която може да доведе до подхлъзване. Свободно лежащите под тревата камъни също са опасни, защото са неустойчиви и лесно могат да се изтъркалят.
• При изкачване – стъпва се с цяло стъпало за да не се губи опора и за да се увеличи сцеплението между обувката и склона. Когато склонът има по-голям наклон се ползва т.нар “елховидна” стъпка – пръстите се разполагат малко по-външно от обичайната стойка и се пристъпва с вътрешната част на подметката. Стремежът е да обувката заканти добре.
• При траверсиране – горният крак сочи посоката на движение като закантва с външната част на ходилото, а по-долу разположения крак се извърта, така че пръстите косо да сочат долината. Ледокопът или пикелът могат да се ползват като допълнителна опорна точка над горния крак.
Каменни реки и сипеи
• Каменни реки – остатъчен материал от хаотично натрупване на скални блокове. Тук придвижването е затруднено, защото темпото е неравномерно. Освен това се изисква завишено вничание – някои от блоковете са неустойчиви. Изисква се и добро чувство на равновесие. Изкачването по каменни реки се предпочита пред слизането, защото при изкачване първо се поставя опорната точка – крака, който опитва устойчивостта на каменния блок, а после върху него се прехвърля центъра на тежестта. При слизане тези действия се извършват едновременно и туристът лесно може да стъпи на нестабилен блок.
• Сипеи – каменни отломки. Необходимо е внимателно придвижване. По-лесно и безопасно е преминаването през стари сипеи. Движение по и под свободно разположени скални блокове се избягва, защото съществува опасност от голямо срутване.
При постоянно течащи сипеи преминаването става експедитивно, в най-тясната част на сипея, като туристите са близо един до друг и се стремят да спират камъните, които са започнали да се търкалят. При падане на камък, който не може да бъде спрян се вика силно и отчетливо “КАМЪК”, за да се предупредят останалите туристи, които са в близост до сипея.
Слизането по сипеи става по-бързо, но е по-опасно и не се препоръчва.
При движение по серпентини по пътя на камъните не бива да има туристи един под друг.
Реки
Практикува се, когато няма друг път или брод. Преминаването става във възможно най-плиткото и спокойно място на реката. Основните начини на преминаване са два:
• Първият от групата, който преминава (прегазва) реката е осигурен с въже. От другия край на реката той задържа (или завързва) въжето така, че да направи парапет над нея и по този начин да осигури преминаването и на следващите. Последният в групата преминава реката както първия – осигурен от отсрещния бряг. При преминаване по прехвърлено над реката дърво се спазва същото правило.
• Трима души се захващат един за друг, във верига, като средният е с гръб към отсрещния бряг (така се постига по-голяма устойчивост). Тримата вървят перпендикулярно на течението.
Заледени и заснежени склонове
Водачът трябва да има предвид, че разликата в часовете на придвижване в летни и зимни условия е голяма. Зимните преходи, по принцип, са по-бавни от летните. Даденото в пътеводителите време на придвижване обикновено е за летни преходи. Водачът следва да съобрази графика с броя и подготвеността на групата за зимни условия.
Трудността и спецификата на придвижването през зимата зависи от наклона на склона, от вида и дебелината на снежната покривка.
Снежната покривка бива няколко вида:
• Дълбок сняг – след обилен снеговалеж с малки температурни колебания кристалчетата не се променят;
• Сух втвърден сняг – силно набит от вятъра сняг;
• Плътен фирн – грубозърнест сняг с обледенена повърхностен слой. Образува се при частично разтопяване на повърхността;
• Обледенена повърхност – обилно топящият се през деня сняг, който замръзва през нощта;
• Ледник – ледници има в по-северните географски ширини.
Движението в зимни условия, особено при дебела снежна покривка, се извършва с особено внимание за пестене на силите. Ходи се с отмерена равномерна крачка, в колона по един, като всеки участник стъпва в следите на предностоящия.
При движение по равен терен със силно фирнована снежна покривка не се прави претъркалваща стъпка, а се стъпва внимателно с цяло стъпало. Стремежът е да се избегне затъването на крака като не се пропуква фирна.
При изкачване по дебела снежна покривка кракът може да се поставя леко сгънат в коляното за да се намали затъването. При по-твърд сняг или фирн, когато съществува опасност от подхлъзване, се правят (бият) стъпки - с няколко махови удара от колянната става носовата част на обувката се забива в снега.
При слизане се върви с прави, несвити колене. При по-твърд сняг или фирн се правят стъпки с пета. При слизане по много стръмни склонове с рохкав сняг движението става с лице към склона и поне три опорни точки: крака + пикел, крака + щеки или крака + ръце.
Когато повърхността е прекалено твърда и “биенето“ на стъпки не е възможно се ползват котки и пикели.
Траверсирането на стръмни участъци става, като тялото спрямо склона е разположено странично. Стъпва се като се закантва с външната част на по-горе разположената обувка и с вътрешната част – на обувката, разположена по-долу. Стъпката с крака, който се намира към склона, се прави приблизително 10 см. по-високо от стъпката, направена с другия крак. Стръмните участъци, подобно на техниката на изкачване, се траверсират с лице към склона, а при нужда се бият стъпки или пикелът се забива в снега.
Желателно е, относно зимните преходи, да се имат предвид следните практически съвети и констатации:
• Натрупаният сняг по билата е по-малко, особено по неразлятите била. Вятърът го е навял в долините и деретата на преспи често над два метра.
• Има маршрути, които през зимата се преминават по-лесно – снегът запълва дупките и неприятните камъни по терена и прави пътеката относително равна.
• При ясно лунно време снегът отразява добре светлината. Движението преди изгрев е по-лесно, защото снегът е твърд и не се затъва толкова много.
• През мъгла и/или нощта човек винаги е склонен да преувеличава изминатото разстояние. Взирането в тъмната и бяла мъгла е уморително и несъзнателно се прибавя към общата умора от ходенето.
Нощем, особено при мъгла най слабо вижда водачът – той може да сбърка мъжделеещата се на стотина метра хижа с камък на няколко крачки от него. Причината е, че в мъгла чувството за перспектива намалява. Вървящите след водача мащабират пейзажа и отделните му елементи с фигурата на водача и са в състояние да го насочват. Практическият съвет е водачът да пусне човек пред себе си. Така ще се намали змиевидното придвижване на групата.