в живота много пъти не става така, както искаме... както се казва "човек предполага, Господ разполага". Правим планове, които се сгромолясват като леден къс, попарен от топъл дъжд.. всичко се размива и изчезва в небитието, сякаш никога не е съществувал...
най-тежки са моментите, когато губиме най-близките си хора. тези, на които винаги сме можели да се опрем.. тези, които волно или неволно се обиждали с действията си или с думите си в яда си.. и тези, които винаги пак са ни приемали безрезервно и с любов - нашите родители.
за мен това беше майка ми. от години отношенията ни бяха станали приятелски. изчезна наставническия тон и на негово място дойде едно невероятно приятелство.. човека, на когото можех да кажа всичко, на когото можех да разчитам безрезервно и знаех, че няма да ме предаде.
изтърпяла неволите и преборила се с проблемите на родител, отглеждаш сам децата си. с голямата подкрепа и помощ от баба ми, нейната майка, чието име носи дъщеря ми.
днес аз крача упорито по стъпките на мама. гледам сама детето си с гордо вдигната глава. не ми тежеше, защото имах нея до себе си. до днес.. до момента, в който думите "мозъчна смърт" пронизаха съзнанието ми. Бавно и мъчително минават часовете, в които се опитваш да се пребориш със сълзите. Настроението ти се мята ту в единия ту в другия край по скалата на вълнението -- гняв, безсилие, апатия. Всички чувства се преплитат едно в друго. Мислите подскачат, но единствената дума, която повтаряш и винаги се връща на преден план е "защо? защо?"
днес прегръщах дъщеря си и си мислех, че преди години така ме е прегръщала майка ми... така ме е целувала и галила. така е седяла и ме е гледала как спя... така е боледувала и плакала, когато мен ме е боляло..
така ще я боли и дъщеря ми след години,когато аз си отида. остава да се надявам между нас да няма неидозказани слова...
как да кажа на баба ми, че нейната дъщеря вече я няма? как да ме разбере, че ако и тя си отиде ще си отиде и топлотата от тази къща? да се държи.. аз бих ли могла ако съм на нейно място...
аз още не мога да повярвам, че не мога вече да и кажа колко я обичам и колко ми трябва.. и че не мога да го чуя и от нея... но вие можете!
момичета, кажете на майките си, че ги обичате... заради мене... защото аз не успях да го направя.. а трябваше..
най-тежки са моментите, когато губиме най-близките си хора. тези, на които винаги сме можели да се опрем.. тези, които волно или неволно се обиждали с действията си или с думите си в яда си.. и тези, които винаги пак са ни приемали безрезервно и с любов - нашите родители.
за мен това беше майка ми. от години отношенията ни бяха станали приятелски. изчезна наставническия тон и на негово място дойде едно невероятно приятелство.. човека, на когото можех да кажа всичко, на когото можех да разчитам безрезервно и знаех, че няма да ме предаде.
изтърпяла неволите и преборила се с проблемите на родител, отглеждаш сам децата си. с голямата подкрепа и помощ от баба ми, нейната майка, чието име носи дъщеря ми.
днес аз крача упорито по стъпките на мама. гледам сама детето си с гордо вдигната глава. не ми тежеше, защото имах нея до себе си. до днес.. до момента, в който думите "мозъчна смърт" пронизаха съзнанието ми. Бавно и мъчително минават часовете, в които се опитваш да се пребориш със сълзите. Настроението ти се мята ту в единия ту в другия край по скалата на вълнението -- гняв, безсилие, апатия. Всички чувства се преплитат едно в друго. Мислите подскачат, но единствената дума, която повтаряш и винаги се връща на преден план е "защо? защо?"
днес прегръщах дъщеря си и си мислех, че преди години така ме е прегръщала майка ми... така ме е целувала и галила. така е седяла и ме е гледала как спя... така е боледувала и плакала, когато мен ме е боляло..
така ще я боли и дъщеря ми след години,когато аз си отида. остава да се надявам между нас да няма неидозказани слова...
как да кажа на баба ми, че нейната дъщеря вече я няма? как да ме разбере, че ако и тя си отиде ще си отиде и топлотата от тази къща? да се държи.. аз бих ли могла ако съм на нейно място...
аз още не мога да повярвам, че не мога вече да и кажа колко я обичам и колко ми трябва.. и че не мога да го чуя и от нея... но вие можете!
момичета, кажете на майките си, че ги обичате... заради мене... защото аз не успях да го направя.. а трябваше..
.
пожелавам ти го от сърце 
