1. Когато баба гледаше телевизия на дивана, а аз лежах с глава в скута ѝ и тя ме галеше. И до ден днешен усещам допира на ръката ѝ.
2. Когато се събирахме целият род от страна на майка ми, при пра-дядо ми.
3. Когато с брат ми катастрофирахме.
4. Когато заминах в командировка и се загубих. Попитах за пътя първия мъж, когото видях. В момента, в който погледите ни се срещнаха, знаех, че ще остареем заедно.
5. Когато 12 дни преди сватбата ни, мама ми каза, че баба е починала, а три месеца по-късно дядо я последва.
6. Когато след дългогодишни опити забременях естествено и направих 7 уринарни теста от различни марки, наредих ги на масата и се обадих на мъжа ми. Плакахме като деца.
7. Когато се роди дъщеря ми и я сложиха на гърдите ми.
8. Когато 10 дни преди сватбата на брат ми, мама ми каза, че е получил сърдечен арест и е в кома.
9. Когато стигнах в страната, в която брат ми живееше и чух за пръв път за пасивната евтаназия. Жестоката борба да му дадат право на живот. Радостта, когато той започна да се буди и опроверга всичките им грозни прогнози.
10. Жестоката болка, когато все пак го загубих и яростта, когато ми казаха, че е станало заради лекарска грешка/немарливост.
Дългото пътуване до България, където трябваше да организирам погребението му. Денят, в който го видях за последен път-спокоен, облечен в сватбения си костюм. Животинският рев на татко, плачът на мама, дъщеря ми да праща целувки на "вуйчо Емо".
11. Втората ми, уж невъзможна, бременност. Лоши прогнози-синдром на Даун.
12. Второто ми раждане и възклицанието на лекарите, когато видяха, че детето е съвършено здраво и без помен от каквито и да било синдроми. Плачът ѝ, който спря от раз, в момента, в който я сложиха върху мен.
13. Моментът, в който мъжът ми ми предложи да кръстим малката на брат ми.
14. Първите стъпки и на двете ми деца, първите им думички.
15. Моментите, в които се просваме и четиримата на спалнята и си играем.
16. Периодът, в който достигнах до хармония със себе си, с фактите, с живота си; достигнах до смирението, успокоих се.