Паническо разстройство - 32

  • 77 401
  • 733
  •   1
Отговори
# 720
  • Мнения: 781
Знаех си аз, че с възрастта проблема се задълбочава, даже го усещам. Аз страдам от ПР от около 11 год. На приливи и отливи съм. Но е вярно, че в началото по-бързо и с по-ниска доза преодолявах състоянието. Сега рецидивите са по- силни и ми трябва повече време за да вляза в релси. А как ще е с критическата още от сега треска ме тресе Simple Smile
Някой питаше как се справяме да си гледаме децата....ами с лекарства. Аз затова за себе си съм избрала да се боря с лекарства, защото нямам време да се влача. Детето ми е на 6 години в момента, но беше на 2 и половина, когато ме удари силен рецидив след 4 годишна ремисия. От малък постоянно боледува, 8 пъти сме лежали в болница. Вдига космически температури, една от които завърши с гърч. Как мислите, мога ли и аз да се просна на другото легло?! Да, като получи гърча и в Спешното той беше на едната кушетка, А аз на другата с изведнъж вдигнато кръвно.....нооо два валидола под езика залитайки аз трябваше да бдя денонощно над него в детско интензивно отделение... Няма време за друго освен за АД, малко повече сълзи ииии ставаш и продължаваш...
Сори за дългия пост Sad

# 721
  • Мнения: 17 604
добре де щом можете да се "стегнете" заради децата защо не можете заради себе си да сте/сме стегнати..?

# 722
  • Бургас
  • Мнения: 17
alinnna,

звучи ужасно това, което си преживяла. Съчувствувам ти!
И при мен майка ми е в основата на проблемите ми. По друг начин.

# 723
  • София
  • Мнения: 17 707
Щото децата се обичат повече от себе си. Поне в нормалния случай.

Мигрената в пристъп има такива ефекти върху едната половина на тялото. Око, челюст, ръка дори.

# 724
  • Мнения: X
Сега ще напиша един дълъг, анонимен (защото не искам да се разбира коя съм) пост, но искам да го напиша в отговор на последните няколко поста:
Скрит текст:
От малка съм с лабилна психика, постоянно съм тревожна, постоянно се депресирам. По време на пубертета  стигнах до анорексия, защото си мислех, че съм дебела и заради това никой не ме харесва и нямам приятели. По време на студентските години имах период на припадъци (пак от периоди на глад) и така се бях шашнала, че не можех да изляза от нас сама. Беше ме страх, че ще припадна в градския транпсорт и няма да има кой да ми помогне. Постепенно си наложих някак си воля и започнах да излизам с малко шоколад и вода в чантата и усетя ли познатото изтръпване и отдръпване на кръвта от крайниците, започвах да пия вода и да ям шоколад,  а ако нямаше място и беше препълнен автобуса, слизах от него и сядах при първа възможност. Жалка картинка защото никъде не можех да стигна. Като бях с познати пък ме беше страх, че ще припадна и ще се изложа пред тях.
Имах период, в който ме е било страх да тръгна някъде, защото ще ми се приходи по малка нужда и няма да има тоалетна наблизо, а аз нямам проблеми с бъбреците...Как се излекувах? Ами поставих се в по-стресова ситуация...първо записах шофьорски курсове и цялото ми съзнание се насочи натам, започнах да забравям от какво ме е страх. После започнах работа и сутрин като бързах да стигна навреме и съвсем забравих, че мога да припадна и постепенно без да усетя как, бях преодоляла тези паник атаки.
Въпреки всичко аз не бях излекувана съвсем. За най-малкото нещо си мислех най-черните сценарии. Стигала съм дори до мисли за самоубийство. С годините се омъжих, купихме си жилище, роди ни се дете, но аз пак изпадах в депресивни състояния, все аз имах проблеми, все на мен ми беше лошо, все аз нямах късмет, все аз имах страхове и дори грижата за детето не ми помогна особено, а напротив, влоших се до известна степен. Дори за всеки проблем, който изникваше си мислех, че ако умра повече няма да има проблем и мислите са самоубийство бяха чести. И така, докато в един кризисен ден пак с много семейни скандали и негативни емоции, аз не видях кръв по дрехата си и не започнаха изследвания. Оказах се с рак на гърдата. Хипохондрията ми в този момент просто изчезна. 2 седмици просто седях като гръмната и се чудех колко време ми остава. Считах, че умирам и няма смисъл да се лекувам и това го заявих на съпруга си, и на всички близки. За щастие попаднах на страхотни лекари и ми обясниха, че, да, няма нищо сигурно, но имам огромен % шанс след като си мина лечението то да е успешно и да съм излекувана и тогава дойде момента, в който аз се стегнах и си казах, че искам да съм жива още много години, искам да виждам как се променя света, искам да стана баба някой ден и искам да се радвам на близките си, както и те на мен. Мобилизирах всички сили в себе си и минах едно не леко лечение, което за мен мина като един миг. Не го усетих. Не изпитах онези големи нерапзоложения. Дори един път не съм повърнала. Не ми пукаше за падналата коса. Напротив, отидох подстригах я преди да падне и си направих перука от нея и ми служи още дълго време след това докато новата коса не стана подходяща за прическа и хората просто си мислеха след това, че съм се подстригала.
Вече дори не мога, а и не искам да си помисля, че искам да умра. Дори не желая да си помисля, че съм болна от нещо и просто спрях да ходя на лекари за най-малкото нещо. Дори на задължителните профилактични като ходя, ходя със страх, но рядко се самонавивам, че съм зле, по-скоро живея с надеждата, че всичко ми е ОК. Една приятелка, която се оказа, че се бори и тя с друг рак много добре ме посъветва - и да се тревожа постоянно няма смисъл. Само си пропилявам  хубавите моменти. започвам да се тревожа един ден преди изследванията и каквото стане това. Нищо не мога да променя - тя вече 3г живее с метастази и е в страхотна форма, със страхотен дух и обикаля света постянно (да е още много дълги години така).  Та аз реших да следвам съвета й и някак си успях да го постигна за сега. Така спрях да мисля и за болестта, и започнах да живея пълноценно. Станах по-спокойна, а това ми донесе радост от живота и семейството ми. Така съм се стегнала, че започнах да уча отново, имам си хоби, ежедневието ми е запълнено на макс и просто нямам време за панически атаки, за депресии, за черни мисли. В началото, след като сърши лечението имах период, в който най-малката болка ме изкарваше извън нерви и мислех, че е от рака. Втълпявах си нещо, че ме боли и то наистина започваше да ме боли месеци наред. Правех изследване и в момента, в който резултатите бяха ОК, болката във врата изчезваше. Сега и да се появи, знам, че е от стрес, преуморила съм се и след малко почивка ще изчезне. Това е онази болка във врата, за която пишете, че е от стягане на мускулите. И аз я имам Simple Smile
Защо написах такъв дълъг пост - ами моят опит ми донесе поуката, че всичко е психика и човек е този, който може да си наложи да се стегне, а стегне ли се  и насочи ли си мислите в някаква положителна посока, бързо може да забрави тревожността. Също така стреса и негативните емоции разболяват. Аз знам, че един силен стрес, подкрепен от години тревожност ми донесе моят рак. При друг е възможно да избие в друга посока...на кой, където му е слабото място, за съжаление. Също така, човек не пожелае ли сам да си помогне, и най-добрите лекари и шепи лекарства трудно ще му помогнат. Всичко е в нашите глави. Дори и ракът казват, че тръгвал от там...

Последна редакция: пн, 16 юли 2018, 10:29 от Анонимен

# 725
  • София
  • Мнения: 1 549
Анонимка, поздравления! Страхотна си! Бъди здрава и много щастлива Kissing HeartFlowers Hibiscus

# 726
  • Мнения: 17 604
здрасти. пак съм аз. решил съм да пробвам нещо по-силно от деанксит че два на ден нещо не ми действат както трябва. имам изписани няколко ад но четох че ципралекс е със сходни съставки на деанксита но по-комплексен.та сметам да го пробвам но ми казаха че трябва по половинка да се пие първоначално. което е равно на едно деанкситче.. тая половинка нема ли да ми е слабо.... и дали и то иска натрупване защото вече немам сили.. немам....

# 727
  • Мнения: 1 309
здрасти. пак съм аз. решил съм да пробвам нещо по-силно от деанксит че два на ден нещо не ми действат както трябва. имам изписани няколко ад но четох че ципралекс е със сходни съставки на деанксита но по-комплексен.та сметам да го пробвам но ми казаха че трябва по половинка да се пие първоначално. което е равно на едно деанкситче.. тая половинка нема ли да ми е слабо.... и дали и то иска натрупване защото вече немам сили.. немам....
Всеки АД се започва постепенно. Пий няколко дни по 1/2 и след това по цяло.

# 728
  • Мнения: 17 604
страх ме е че ще ми е малко първия ден и ще се чувствам по-зле

# 729
  • Мнения: 1 309
Няма да ти е лошо, послушай доктора както ти  е казал. Всеки е започнал от малка доза АД, няма страшно.

# 730
  • Мнения: 17 604
имам предвид да ми е слабо и първите дни да съм парцал. нямам сили вече

# 731
  • Мнения: 1 309
Дай шанс на организма да свикне постепенно с новото лекарство. Дори и да ти е слабо после като започнеш по цяло хапче ще имаш представа как реагира тялото ти. При мен резултата дойде след две седмици. Така че имай търпение, едва ли ще стане с магическа пръчка. Успокой се, няма страшно. Всичко ще се нареди.

# 732
  • Мнения: 17 604
тези неща ги знам. така стартирам и спирам деанксита. първоначално с по едно. но просто вечерите са ми ужасни и искам миг спокойствие. : (

# 733
  • София
  • Мнения: 1 549
Нека да продължим в новата тема Simple Smile
http://www.bg-mamma.com/?topic=1050347

Последна редакция: пн, 16 юли 2018, 14:42 от bubanka

Общи условия

Активация на акаунт